Подритна трупа на младо момче, докато кръвта му се стичаше по стъпалата на стадиона. Сетне се появи сълзотворният газ и всички с крясъци, псувни и смъртни закани се затичаха към изхода. Седалките бяха изпочупени, шаловете на „Ливърпул” все още горяха на оградата, а тези които не бяха смъртоносно ранени, се бореха за живот. Беше центъра на Лондон. Европа. Беше цивилизована дръжава с цивилизовани хора. И все пак имаше война.
Войната беше там – може би не като тези в Близкия Изток или Африка, но имаше война. И вече май никой не знаеше за какво я води. Никой не можеше да даде обяснение защо това младо момче лежеше мъртво на стъпалата на стадиона. Дори тези, които водеха тази безмислена война не знаят за какво я водят и не си дават сметка за болката от смъртта на любим човек. Какво ни води? Омразата? Расизмът?
Не. Безмислието. И да – вродената ни омраза и гняв.
Тази война не се водеше за чест. Нито за пари. Нито за власт.
Не ставаше въпрос за цвета на кожата ти, или за града, в който си род ...