БЕЗРАЗСЪДНО СЪЧИНЕНИЕ
Думата сарказъм, преведена от гръцки, значи -
късам месо
Седнала съм в Градската градина. Обичах я – градината. Вече не ми се сяда там. Може би ме надушват някакви интелигентщини. Нападат ме, а те, както се знае, не са интелигентни. Менте! От едната ми страна играят шах и комар - едновременно. От другата - беше Мавзолеят. Не ми се гледа… Насреща имаше ограда - може би е същата. Като малка ме качваха на нея и аз гордо крачех по високото. Тъжно! Там, където беше Мавзолеят, поставят декори… за постановка. Пак така. Постановка…
- Оплетеш ли нещо не както трябва и го навържеш, разплитане няма. Преждата става зян! - така казваше баба ми.
Когато го построиха - Мавзолея, някои хора шепнеха, че това е най-голямото проклятие: - Къде легнеш, да се не стопиш. - кълнял народът най-омразните… Когато го разрушиха - Мавзолея, се наложи аз да обяснявам на моя приятелка – от Лайпциг, защо. Успокоявах я, че на Царя гробът въобще не се знае. Разказвах и други подобни истории - за гробовете на разни отдавна ”бивши”. Както е нормално, тя нищо не разбра, но направи категорично заключение: - При вас това е обичай! След известно време местят по-известните мъртъвци. - Оставих я да мисли така…
На съседната пейка седнаха трима… Баба, елегантен мъж и нагиздена хубавелка... Без да искам - слушам:
Бабата: Ти днес не си ли на работа?
Мъжът: То пък, нейната е една работа…
Гиздавелка: Абе, глей си работата!
Бабата: Не я разбирам вече вашата работа.
И аз не разбирах и си тръгнах… А разните случки напираха в главата ми като
пилци в кафез. Искаха да ме заведат някъде. Скитници…
Красива ранна утрин. Надежда! Евтина! Като лошо гримирана проститутка - за неплатежоспособни клиенти. Мъртвешка тишина. След деня за размисъл...
Махмурлук. Избори… След мен вървят неколцина…
Мъжът: Ама, заспо, че се съпнеш да се пречукаш.
Жената: Она още спие…
Мъжът: Я, че я успим с един… Ти ква бюлетина тури?
Сънливката: Турих и от двете. Цръвена и синя…
Мъжът: Нали ти казах… Следва лавина от неценцурни слова. Неподражаеми за никой писател. И удари…
Жената, която не е сънливката, крещи: - Оти я млатиш за щуротии. Кво че е пущила и двете… Я, па тоа, защо се нерви…
Задминават ме. Русолявци… Да бе, защо ли се нерви? Той не допуска интелигентщини. Той е… истински.
Прибирам се. Чистя чесън. Но сутринта разлях парфюм. Чесънът е полезен.
Пази здравето. Казват, че варди от вампири. Необходимост. Парфюмът-мечта. Успокоява и приспива. Увереност. Но мен, съчетанието от тези двете миризми ме разстройва. Като дете намерих вкъщи една захвърлена шапка с воалетка и я нахлупих. Красота! Тогава решиха,че момиченцата трябва да се учат да домакинстват и ми навряха в ръцете чесън и гаванка. Гледах ги с незабравима злоба. Хората, а не чесъна и гаванката. Чистех. Важна - с шапката и воалетката – по нашенски, но с такова презрение, че дълго разказваха тази случка. Никой, а и аз не знам защо толкова мразя това съчетание - чесън и скъп парфюм. Нетърпимо е, като тогава - с шапката и чесъна… Нека парфюмът да е евтин… поне.
Добре, че съседите от нашия престижен квартал, по престижен начин ме вадят от ненужните заключения. Гласовете им звучат като музика - тяхната…
Мимо Хризантемата: Нема ли видов ден?
Шишо Пирона: Че има…
Мимо Хризантемата: Щело!!! Оно дни не останаа…
Шишо Пирона: Да му се не види, дано… Видоа му сметката и на Ванче. Че го копат.
Мимо Хризантемата: Я па ти! Те от коги още му видоа… сметката. Сеги че го горат. Абе, маани… Лошо...
Шишо Пирона: Все таа... Как дойде… Ама он си ойде… Па - край нема…
Зима е. Сняг - метър, ама истински. Витошко село - вече елитен квартал - на ужким. Там живееха шопи. Истински. Някои от тях пазеха родословни дървета от преди четиристотин години. Показвали са ми. Изтръпваш.
Вече и гората се разсмърдя… на нужници. Елитните също нямат канализация, както някога, но сега консумират повече… храна и напитки. Нашествието им не е от вчера. Отдавна атакуват планината… с високи токчета.
А някога… Мои близки напуснали големия град. Имало причини. Но те - причините не пречеха като мина покрай къщата на стрина Станойкя, да мирише хубаво на кравайчета и на пушек от огнище. А тя да ме викне, да ми даде вкусно коматче и да ме обича, обича… Вълшебство!!! Няма го при нас, в големия град.
Вървя с вуйчо си и затъвам в дълбокия сняг. Катерим покрай реката. Срещу нас един старец се вторачил във водата, сякаш си говорят.
- Ела да го видиш - вика вуйчо ми. - Той е на сто и две години.
- Добър ти ден, дедо Анчо. - поздравява го.
- Дал Бог добро, Сандо – отвръща му.
- Какво си се заплеснал в тая река. Лед-не лед, тече си...
- Епа, она си тече. И аз ги минавах стоте, ама така... Дека, само власт на сто годин не съм видел…
Продължаваме и всеки остава сам със себе си Аз се боря с дълбокия сняг. Човек не трябва да жали думите, претоварени с много значения и хората, които пъшкат под тежестта на собствената си глупост, от уважение към дядо Анчо. А и за жалене има… Не е - да няма.
Години наред, до неотдавна, учениците трябваше да пишат - Съчинения с разсъждения. От това им зависеше бъдещето. Как ли би изглеждало - Съчинение без разсъждение или казано накратко – Безразсъдно съчинение…
Майка ми казваше, че никога не трябва да се викат духове. Човешката нервна система можело да не е пригодена да издържи разговор с мъртъвци. Ами ако някои са безсърдечни бездуховници, но си живуркат добре сред нас? Как ли се чувства човешката нервна система…
Ако беше сега тук, стрина Станойкя щеше да ми кресне:
- Оти се косиш, ма жено, па не запереш. Оно, свет голем - (х)али много.
Но стрина Станойкя я няма. И тя умря…
P.S. ... И ако някой се заинтересува кое е тук истината и кое измислицата, да знае, че ако истината беше по-малко, растенията, животните и хората на тази географска ширина щяха да живеят много по-добре.
Wali (Виолета Томова)
© Виолета Томова Todos los derechos reservados