Чудя се как ли хората не се побъркват, когато си мислят за смъртта. Може би защото и те, точно като мен преди, я възприемат като нещо неизбежно. Нещо, което стои в края на живота им. Колко успокояващо е да се мисли по този начин.
И колко неправилно…
Бях малък, когато осъзнах, че ще умра.
Не че ми се случи нещо особено, просто един ден, докато си играех в двора, осъзнах, че някога животът ми ще свърши. Тази мисъл ме изпълни повече с любопитство, отколкото със страх, защото по онова време не знаех какво следва след края на този живот, а дори и през ум не ми минаваше, че никой на света не знае и докато съм жив, няма да разбера.
Друго откритие обаче, отново свързано със смъртта, ме хвърли в истински ужас и дори сега, повече от десет години по-късно, не мога да избягам от това противно чувство. Това се случи, когато бях 11-12-годишен и се бях прибрал на село. Всяко лято си ходех на село и познавах двора на баба ми до най-малката подробност – бях се завирал и катерил навсякъде. Най-много от ...