Чудя се как ли хората не се побъркват, когато си мислят за смъртта. Може би защото и те, точно като мен преди, я възприемат като нещо неизбежно. Нещо, което стои в края на живота им. Колко успокояващо е да се мисли по този начин.

И колко неправилно…

Бях малък, когато осъзнах, че ще умра.

Не че ми се случи нещо особено, просто един ден, докато си играех в двора, осъзнах, че някога животът ми ще свърши. Тази мисъл ме изпълни повече с любопитство, отколкото със страх, защото по онова време не знаех какво следва след края на този живот, а дори и през ум не ми минаваше, че никой на света не знае и докато съм жив, няма да разбера.

Друго откритие обаче, отново свързано със смъртта, ме хвърли в истински ужас и дори сега, повече от десет години по-късно, не мога да избягам от това противно чувство. Това се случи, когато бях 11-12-годишен и се бях прибрал на село. Всяко лято си ходех на село и познавах двора на баба ми до най-малката подробност – бях се завирал и катерил навсякъде. Най-много от всичко обичах едно дърво, върху което прекарвах по цели дни. Дървото беше джанка и имаше ниски и разкривени клони, така че беше идеално за катерене. Освен това беше съвсем в края на двора и ми осигуряваше спокойствие. Това беше Моето дърво – сестра ми и братовчедите ми си бяха избрали други.

Дворът на баба ми и съседният бяха разделени от една ограда, а точно до моето дърво имаше малка дървена порта, през която можеше да се мине. Със сестра ми я използвахме, за да минем напряко през съседния двор до детската площадка, на която имаше люлки, пързалки и катерушки, както и малко футболно игрище. Бабата, която живееше там, не се сърдеше за това, нито, че понякога пием от чешмата ù или използваме външната ù тоалетна. Дори често, когато ни виждаше да се прибираме, ни викаше и ни даваше лимонада или нещо за хапване – най-често хляб и сирене.

Тази баба беше добра приятелка с моята и двете редовно си ходеха на гости. Безброй пъти съм ги наблюдавал от Моето дърво как минават през дървената портичка, за да стигнат до съседния двор. Така беше още откакто се помнех.

Тази баба се казваше Мария и в годината, за която ви разказвам, беше починала. Стана към края на зимата. Бях научил от майка ми, която спомена, че баба ми е доста разстроена. На мен също ми стана тъжно, защото бабата беше мила, но си беше и възрастна, така че не се изненадах кой знае колко. После забравих, или по-скоро не мислех за това.

Същото лято, както по-рано казах, отново отидох на село. Баба ми ме посрещна с любимата ми храна – боб с наденица и цели, току-що набрани краставички. След като се преоблякох и нахраних, излязох да се поразходя в двора, за да видя какви промени има. Винаги имаше промени – я някое ново животно, я някоя нова пристройка. Вуйчо ми обичаше да строи разни работи и да променя подредбата на нещата, така че тези разлики бяха част от нормалното и обичах да ги откривам по двора.

След като разгледах всичко, се отправих към далечния край на лозето, където се намираше дървото ми. Много исках да се покатеря по него и може би да хапна малко джанки, макар че не ги обичах, когато станат сладки, а по това време на годината вече започваха да пожълтяват. Скоро баба ми щеше да ги обере, за да прави компот.

Когато стигнах до дървото, забелязах, че нещо се е променило, но в първия момент не можах да разбера какво точно. След секунда-две ми стана ясно – пътечката, която минаваше през оградата между двата двора, сега свършваше изведнъж, малко преди оградата, а дървената портичка беше завързана с едно от онези найлонови въжета, които баба ми наричаше „сезал”.

Това откритие предизвика в мен неприятно чувство, което не разбрах веднага, но след като се покатерих по дървото и отново се огледах, вече бях наясно защо ми е толкова гадно – баба Мария беше починала преди по-малко от 5 месеца, а входът между двата двора вече изглеждаше все едно никога не е използван. Тревата беше погребала пътеката, точно както земята беше погълнала трупа на бабата.

Вероятно по този начин би се почувствал някой, който една сутрин излиза пред дома си и намира следи от тигър. Смъртта, точно като един ужасяващ див звяр, обикаляше около мен и сега за пръв път виждах следите ù толкова ясно. Избуялата, неотъпкана трева и сезалът бяха отпечатъците ù. Смъртта беше прибрала поредната си жертва и малко по малко стесняваше кръга около мен.

Сега съм само на 23 години, но вече я усещам през цялото време. Баба ми почина наскоро. Смъртта направи поредния си скок и скъси още малко дистанцията. Колко грешно е било да мисля, че умирането е част от бъдещето. То е част от настоящето и колкото повече приближава, толкова по-явно се забелязват знаците.

Смъртта дори не си прави труда да се крие. Виждам я, когато пускам телевизора, за да чуя новините, виждам я и когато го спра и остана сам в тишината. Виждам я в избледняващия цвят на тапетите в стаята си, в пожълтяващите страници на книгата и в напуканата мазилка на тавана. Виждам я как ми се хили, когато погледна бръчките по лицето на майка си или побелялата коса на баща си. Виждам я в образа на слабеещата ми стара котка.

Смъртта е един неумолим, безшумен хищник, който постепенно се прокрадва към всеки един от нас.

Чудя се как ли хората не се побъркват, когато си мислят за смъртта…