- Той е жив, Нати! Той е жив!

       Нати погледна жената, с която споделяха много тайни, объркана. Очите й щяха да изскочат от орбитите.

        - Какво искаш да кажеш с това „той е жив”?

        - Това, което казвам. Мислехме, че е мъртъв, но не е. Погледни!

        Жената с черна коса, също толкова черна, права и гладка като тази на Нати, обърна към нея кама. Трийсетсантиметровото острие блестеше на лунната светлина. Въпреки че ножът беше на 40 години, той бе все така остър. Дръжката му беше масивна и по нея блещукаха малки камъчета. Когато видя острието, Нати затаи дъх. Беше й трудно да диша. Кръвта във вените й се смрази и устните й се разтвориха в ужас. По гърба й полазиха студени тръпки. Острието беше осеяно с пресни капки кръв.

        - Нима е възможно? – прошепна Нати.

        - Нямам друго обяснение. Никой не е идвал тук. Никой не идва тук. Освен нас. А по ножа има прясна кръв. Как може да се е случило според теб? Има едно-единствено обяснение – той е все още жив!

        - Но… - Нати търсеше точните думи. Но те й убягваха. Всичко в главата й се въртеше като в центрофуга. – Аз го видях как умира. Той… Той спря да диша. Проверих пулса му. Три пъти.

        - Не бъди наивна. Той е трениран. Умее да се прави на мъртъв, когато не може да победи. Той е хитър. И затова е опасен.

       - Сина! – Нати разтресе раменете на Сина и ножът падна на земята с глух тътен. Двете подскочиха. – Какво ще правим, ако той наистина е жив?

        - Ще трябва или да бягаме, или да се изправим пред най-големия ад. И в двата случая сме обречени.