Антиохий завърши Писанието си, но добави последен ред: "А... аз , скромният иконописец на Словото, с Вяра възлюбих Древната книжнина!" После постави точка, сгъна грижливо ръкописа и го прибра в писалището.

      Новий Йерусалим беше в пустинята. Младите си отиваха. Старите умираха. Пресъхнаха реките и станаха на пътища. И земята плодна вече не раждаше, че и никой не я обработи. И бяха: безработица, и глад страшни, и напасти, и болести, и смърт от Небето и от Земята.

      "Богатият не вярва на бедния – мислеше си книжовникът, – защото бедният е малоимотен, пък и да му се случи да придобие нещо, не знае как да го управлява. Но и богатият трябва да знае, че бедните и сиромасите не са бедни духом, а в повечето случаи са духовната подплънка на собственото му имане."

       Антиохий посегна към лавицата, взе  Законника с праведни слова за имотните и безимотните люде и като прелисти страниците, прочете: "Тъй че и много да имаш, пак давай част от него на ближните си. Споделяй излишъка със сиромасите и този баланс към добро ще се съхрани, пък и теб ще опази като човек пред Бога.

Защото и много да искаш, Бог е Твоят Разпоредител и Той определя дали толкова или по-малко, дали вярваш или не вярваш, дали си скъперник или първоприимец на доброто... И колкото повече тежи златото, толкова повече натежават отговорностите на човека. Но не е праведно да искаш само и да трупаш злато на чужд гръб, защото то пък скъсява дните ти... И така Божествената Везна отмерва на едната мерилка  златото, на  другата – дните човешки на земята. Затова винаги уравновесявай Везните и се стреми да запазиш и поддържаш този баланс, а ако повече злато натрупваш, прави повече добро, та Везната на Живота да отмерва все повече и повече в твоя полза. И своя живот ти ще удвоиш и утроиш, и чрез бъдещето твое, и чрез бъдещето на твоите потомци. Както и имането си, което ти е от Бога отредено!"

        Продължението на текста трогна монаха до сълзи: "Хищнически е светът, пуст и невежествен! Хората вървят по море от мъки, грубости, болки и грехопадение..." Антиохий въздъхна изтежко и като се наведе отново над книгата зачете трескаво: "И не сваляй ризата от гърба на странника, а му дай риза, макар и стара да е. – И не вземай последната стотинка на сиромаха за хляб, а му дай от хляба си. – И не лишавай мъртвия от почин, а му запали свещ. – И не давай никому с лошо и с тънка сметка, а му дай от сърце, за да ти се върне от сърце. – И знай, че Господ Бог е Твоят Господар от началото до края на дните ти и всичко това, което си придобил, Той на онзи свят не ще ти го иска, а ще го въздаде на други... И ако си го спечелил во име Господне, Той ще го съхрани во твое име. Но ако си го спечелил с нечестна почит, с кражба или лицемерие, с омраза и скъперничество, Той на друг ще го отреди или на хората ще го раздаде, защото, ако и те грабят от Приносителя, и на тях лошо се пише!"

         Накрая Законникът звучеше възторжено, химнически:

   "И честен бъди! И пред Бога помни: радвай се на труда си! Амин!"

Един неудържим вик напираше да се изтръгне от сърцето на духовника. Думите  изхриптяха в гърлото му, но той, който владееше до съвършенство силата на чувството, стисна зъби и побърза да излезе навън от килията си.