Хубаво е това бяло. Снежно. Сигурно защото създава представи. Или защото губи представите – като в реанимация. Дърветата са черни, небето – сиво, всичко е достатъчно мистично, за да мислиш за себе си като за бог.

     Богът излезе, за да изхвърли кофата с отпадъците от камината. Студът е приятен, когато го срещаш за малко. Дори можеш да го предизвикаш. Той се мръщи, и ти се мръщиш. Богът установи, че навън мирише на изгорели дърва и снегът бе престанал да вали без да го попита.

     – Хубаво е да си човек! – рече. Поогледа се и добави: – А още по-хубаво е да не си.

     Никой не го чу. Разкошният квартал край божествената столица стоеше безмълвен. Отдавна бяха преминали пушилките около зарята по Нова година, че и Васильовден бе минал.

     Сгурията бе лека. На младини Богът я изхвърляше току пред портата си с идеална цел. Сега не правеше така. Боговете се възпитават трудно, но за сметка на това – безнадеждно.

     Изхвърли пепелта пред портата на съседните богове и се ухили. Чу глуха ругатня иззад себе си.

     – Значи са се събудили! – установи с радост.

     Приятно му беше да се чувства млад за своите две-три хилядолетия. Всяка гадост е позволена и наказуема в краен случай. Като добродетелта е, но наопаки.

     И Богинята се будеше по това време. Снощното вино ѝ се отразяваше добре. Болеше я главата и тя знаеше, че тази болка иска вино, за да поомекне. Меки бяха китките, мека главата, меко беше времето навън отвътре. Тя имаше мека кожа и съвсем омекна, когато го чу да говори със себе си. Това винаги означаваше, че Богът е ненормален, както обикновено.

     – Какво намерих в него, така и до днес не разбрах – каза си тя и се зарадва на своята нелепост. Огледа се. Беше сложила червило на челото си. Снощи трябва да го е направила, нали се правеха на хора. Хората обичат да рисуват по лицето си и да татуират кожата, та да ги разпознават сред другите животни при лов. И след лов.

     Божественият градец се разбуждаше по обяд и бе съвсем свестен, ако така се нарича – по Достоевски, нещо, което се е свестило от алкохола.

     Сгурията миришеше остро и още имаше пламъчета от главните. Изсипа ги в метален контейнер и замечта той да се разгори и да подпали съседната къща. Мечтите се превръщат в реалност, когато са отчаяни.

     А той бе съвсем отчаян не заради мечтите. Те винаги се сбъдваха: нали сам ги произвеждаше. Отчаян бе, защото хората все повече заемаха пространството му. В една малка държава на края на долния свят – хем бедна държава, прогнила и съвсем разорена, управниците се правеха на равни Нему. Санираха блокове, грижеха се за хората по зловещо хуманен прийом, сякаш човеците не бе създал той, а местните диваци, окичени със съмнителната и смешна власт на корумпираната си добродетелност.

     – Създадеш човек – и веднага възниква удобна любов! – възмущаваше се той, докато раздухваше пламъка на угарта, за да се създаде плам. – Не свикнаха да живеят просто ненавистнически, а сега се ухажват користолюбно. Не могат да разберат нищо от божеството ми. Та ние сме отгоре им: цяла група божества – нищо не създаваме, а това, което правим по грешка, не го коригираме, за да се наслаждаваме на грешките си. Това е то. Защо ни отнемат патента?

     Вече имаше слаб огън пред къщата на другия бог и той се зарадва. Може пък да се разнесе и къщата му да пламне най-сетне.

     Богинята го посрещна още в тоалетната.

     – Какво прави навън, скъпи?

     – Разхождах кучето.

     – Но ние нямаме куче!

     – Именно.

     Това не беше упрек. Не беше и факт. Просто констатация за допустимо обстоятелство, което при това не бе съвсем вярно. Бог бе куче на Богинята понякога. Боговете нямат кучета и затова лаят един срещу друг.

     – Долу при човеците правят саниране – говореше Богинята, докато слагаше грим на челото си. – Санират си дупките.

     – Те им викат жилища. – Богът бе съвсем ядосан, защото пламъкът отсреща не се разгаряше. – Една клечка им трябва, нищо повече.

     – Така ли според теб се санират домове? Цели блокове санират там онези... как ги наричаха смешниците, дето управляват егото си, сякаш то им принадлежи?

     Аха, ония, дето се правят на богове! Знаеше за тях. Бяха си измислили имена, кичеха се с тях и смятаха, че измисленото е добросърдечно и правомерно. Политици, бизнесмени, министри, адвокати, магистрати... Те и душите на човеците гледат да санират, правят се на нас: равни Нам като че ли. Дори!

     – Така е, скъпи. – Гласът ѝ звучеше метално и стържеше бавно самолюбието му. – Ти не си ме санирал вече двайсет и два часа.

     Богът погледна часовника си и установи, че Богинята е права: двайсет и два часа са приблизително един човешки живот.

     Санира я противно на волята си. Тя знаеше, че всичко, което е противно на волята Му, е хубаво.

     Седнаха да пият вино и да ядат пържени кюфтета за следобедна закуска.

     – Омръзна ми от тази амброзия! – погнуси се Богинята и побутна десетте кюфтета, които се бяха облещили срещу нея като професор по вагинални болести. – Раздуй нещо за човеците!

     Той се ядоса на думата. Така би раздул и раздухал всичко, че да изгори на съседния бог къщата, ама не става. Боговете се раздуват само по голяма нужда.

     – Какво да ти кажа... – започна. – Хората сами не могат да санират къщите си и затова им ги санират други.

     – Аха! Знаех си! Значи на хората боговете им санират жилищата. Така ли? Това е твоя работа! Знаех си! Пак кръшкаш!

     Богът се замечта, но за кратко. Каза:

     – Виж, не съм аз този път. Може би комшията. Нали го гледам как му шарят очите надолу. Все към хората гледа.

     Погледна го съжалително. Нейният Бог не беше във фаза. Занули го:

     – Да не би хората да си създават местни богове, а? Различни от нас? Май си ги избират? Чувала съм, че ги смятат за богоравни – еректирани от самите тях.

     „Електирани, жено!“ – поправи я наум и каза:

     – Това и аз съм го чувал, скъпа. И дори съм го виждал.

     – И нищо не правиш по въпроса, нали! Защото...

     Богинята не довърши изречението. Гълъби бяха накацали по клоните на небесното царство и се хранеха с малки прашинки; човчиците им едва поглъщаха мъглата на божествената мантра, която се материализираше навсякъде.

     – Нахрани птиците! – изкрещя тя. – Поне това трябва да можеш!

     Богът мислеше вселенски, възседнал група тъмни облаци.  

     – Не мога. – Каза го спокойно, докато пушеше, без да дими. Прахът от Земята беше достатъчен, за да се чувства в токсична среда. – Това го могат само хората.

     Богинята беше пияна, когато каза:

     – Значи човеците могат повече от теб! Те санират...

     – И аз те санирах...

     – Не ме прекъсвай! Те санират жилища, създават удобства, дори решават съдби. И то – само защото са си въобразили, че имат права и са богоравни! А ти нищо не правиш по въпроса. По никой въпрос нищо не правиш! Какво си създал?

     Тя погледна навън и видя, че къщата на съседните богове беше съвсем невъзпламнала. Изрида:

     – Защо не се ожених за човек? Защо, защо! Мама ми казваше, а аз...

     Богът обичаше Богинята. Натъжи се. Хвърли малко просо на птиците и те изобщо не го погледнаха. Хвърли им пшеница. Нищо. Хвърли им два бута от райски животни. И месо не искат. Тогава най-сетне му хрумна и съобщи:

     – Виждаши ли, жено! Виждаш ли? Птиците са свободни! Не са като хората. Искат да се хранят сами. Не искат никой да ги санира. Нищо не искат на готово. Те са! Те са!

     Богинята спеше и леко прохъркваше.   

     А Богът се уплаши: „Кой ли е създал птиците?“.