Bonne Nuit, Mon Amour

                 В мъглата на последната си нощ аз съзнах, че злото съществува и е реално почти колкото деня. Потънал в дима на стотина цигари, отдадох се на спомени, понеже мястото за нови преживявания беше наближило своя край. Чувствах се на няколко пръста над земята- твърде ниско, за да летя, но достатъчно високо, за да ми е добре. Да, добре съм, благодаря ти, че попита. Знаех си, че ще попиташ. Ако не мен, поне себе си.

                С пръст нарисувах няколко фигури по влажното стъкло. Бяха грозни, но останах доволен. Красотата е временна и в последствие се оказва куха. На кухи фигури и хора вече се бях нагледал до болка.

                Направих и няколко кръгчета с дим и се усмихнах. Последното сякаш увисна пред мен, наложи се да го разсея с ръка и да прошепна една тиха молитва в името на неговото щастие. Беше чисто суетене, знаех, че щастието за него ще е трудно- постижимо. Ако си дим не искаш да ставаш въздух, ако си скала не искаш да ставаш пясък, ако си облак не искаш да се стапяш в летния порой. Това е в природата на всичко.

                Отворих прозореца и се загледах навън. Всичко бе потънало в мляко, чисто и девствено като в първия ден, в който някой някога го е видял. Уличните лампи спяха, целите в черно, едно бедно и изтормозено куче душеше дънера на отсечено дърво. Студът, който лъхаше от това осакатенено дърво, сега топлеше някого, далеч, далеч от тук, и за секунда аз се почувствах част от тази топлина. Споделях я и се радвах, че я има.

                Пред вратата ми имаше човек - черен като нощта, в която бе потънал.

                -Приятелю, влез при мен и изпий чаша кафе - извиках му.

                Той не реагира, но зъбите му блеснаха.

                -Ти си знаеш - казах - Ако решиш нещо, направо се качвай. Оставил съм отключено долу.

                Той вдигна глава към мен, лицето му остана едно черно петно, но забелязах, че бавно кимна.

                Той чакаше нещо и беше търпелив. Аз също не бързах за никъде. Затворих прозореца. Запитах се, защо седя на тъмно. После пропъдих мисълта. Не ми се искаше да привличам излишно внимание. Не бе нужно всички да разбират, какво точно се случва. На тъмно и тихо винаги ми е било най- добре, да съм сам и да се дълбая, като знам, че никога няма да стигна до кървавото си ядро. Малко кръв на фона на всичко останало щеше да пасне идеално. И на това щеше да му дойде времето, но нощта бе все още млада.

                Преди да приключа искам да ти кажа, че десет дни са си десет дни, а за мен се равняваха на хиляда. Трябва да ти е ясно, че не продължих да живея, както преди. Наистина се промених, при това промяната се случи във възможно най- подходящия момент. А ти, убеден съм, си си останала същата, което е всичко, за което бих се осмелил да мечтая. Честно казано не ми липсваш и се радвам, че изгубих и теб. Колкото и да разсъждавам, все стигам до простия извод, че идеята е именно, да спечелиш всичко, а накрая всичко да ти бъде отнето, и то безвъзвратно. В това няма никаква трагедия. Просто природа.

                Засмях се, защото ми се допи вода. Струваше ми се твърде жалко, в момент като този, да си мисля за баналните си биологични нужди. Понечих да се изправя, но режих да си остана в мекото кресло, което ми позволяваше да виждам света навън. Имаше някаква романтика в това да не променям нищо, да усещам изгарянето и свиването на всички тъкъни, представих си как бавно изсъхвам и ставам на пръст. Но времето ме притискаше, така че дори това удоволствие нямаше да изпитам.

                Отново отворих прозореца и погледнах към вратата. За моя непознат приятел сякаш не бе изтекла и секунда.

                -Искаш ли цигара - извиках - Имам цяла кутия, а след малко няма да ми е до пушене. Ще ми трябва само още една.

                Както очаквах, отговор не последва. Извадих си една цигара и просто изхвърлих кутията навън в краката на своя гост. Той се наведе и я вдигна. Черните му ръце обгърнаха хартията, усукаха я, разкъсаха я, смачкаха я и я захвърлиха в канавката. Дотук с вредните ми навици.

                Върнах се в стола си, но прозореца оставих отворен. Пресегнах се към ниската метална масичка до мен. Взех най-малкия бръснач, затворих очи и раздрах лявата си буза. Малко червено, стини капки смърт по пода. Прокарах длан по горящата бразда и облизах кръвта. Беше гореща.

                Съблякох сакото си, махнах и ризата. Подадох голото си тяло навън, ситните капчици мъгла отмиха всяко чувство. Дори не погледнах към входната врата. Ако в този момент, неочакваният посетител правеше нещо, аз нямаше как да зная. Вече не ми беше особено интересен.

                Ако можех да се справя добре с времето, нещата щяха да се случат точно, както ги бях замислил.

                Има и още нещо, просто ей така ми хрумна, не го взимай навътре. Помниш ли как диалозите се превърнаха в монолози и как сълзите ти се лееха, стигайки чак до гърдите? Аз не мога да забравя. Снощи пак те сънувах, но в съня си не можех да изпия сълзите ти с устни. Не че е важно, но отначало тези видения будеха в душата ми тъга. Само отначало, а сега е краят.

                Станах и с всичка сила забих левия си юмрук в стената. Той не ми трябваше. Чух как костите се трошат като парчета лед, но не изпитах нищо. Все едно унищожавах произведение на изкуство. Все едно чуках шибаната Мона Лиза.

                Хрумна ми и един среднощен разговор, във времената, в които все още и двамата имахме думи. Звучеше горе-долу така:

                “Ако мислиш да се връщаш, по-добре не тръгвай”

                “Ако мислиш да ме спираш, по-добре да не се връщам”

                “Не те харесвам. Не ми харесваш такъв”

                “Аз направо се мразя”

                “И искаш да те намразя и аз”

                “Ще ти бъде идеално, ще се присъединиш към другите”

                “Кога изобщо е имало други”

                “Винаги. Просто в един момент решихме да не признаваме реалността им”

                “И за какво са ми сега”

                “За да запълниш празнотата”

                “Не ми трябват”

                “И на мен”

                В крайна сметка се пречупих и останах. Поне за кратко, но това кратко време се оказа безценно. И всъщност съм ти благодарен, защото ти не опита да ме спреш, аз сам се отказах заради теб. Беше ми наистина рано.

Засмях се на игричките, които мозъкът ми си играеше с мен. Ако го оставех да действа, току виж ме убедил в нещо погрешно. По-големият бръснач се озова в здравата ми ръка, а тя за около минута успя тотално да заличи другата, ненужна такава. Последната висеше отпусната по тялото ми.

                Показах се през прозореца. Гостът ми не беше помръднал.

                -Не искаш ли да се присъединиш - изкрещях задавен - Има още много работа.

                Той не ми обърна внимание. Майната му. Тънкият нож за филетиране, очерта ален X по гърдите ми. Усетих, как ударите на сърцето ми бягат по острието в опита си да достигат до далечното ми съзнание. Спуснах се надолу към корема, получаваше се интерестна абстрактна картина. Забавлявах се страхотно, но трудното тепърва предстоеше.

                Жаждата разяждаше вътрешностите ми. Бях изгубил доста кръв. Искаше ми се да разбера, дали ще стане като с хората в пустинята, чиито вътрешни течности стават толкова гъсти, че отказват да текат. Реших да забавя малко темпото и просто се отпуснах в креслото.

                Пред очите ми изплуваха виолетови картини от едно отдавна забравено лято. Видях тежки гроздове, кошница череши и едни сбръчкани ръце, които белеха картофи. Огромни лилави картофи и една сладка лилава усмивка.

                Тръснах глава. Умът ми продължаваше отчаяната си борба. Изглежда нямаше да разбера, дали кръвта ми ще стане желе.

                Взех тънкия скалпел и бавно го вдигнах нагоре. Огледах лицето си в блестящата стомана. Изглеждах добре, ти никога не си ме виждала така красив и дълбок.

                Бавно, с любящото внимание на хирург, прободох лявото си око. Чу се едно гнусно, лигаво “пук”, а света пред мен се стопи до две трети. Малко по малко самият аз щях да стана невидим. Може би бях единствения човек на тази планета, който не се бои от промяната. Дали ме виждате или не няма никакво значение. Аз винаги съм бил тук и тук ще си остана.

                Неволно бях започнал да треперя и нищо не можех да направя, за да се спра. Не исках да приключвам така, очаквах, че щом съм стигнал до тук, значи ще мога да се издигна над всичко това. Обзе ме секващ дъха пристъп на паника. В този момент те видях - прекрасна и нежна, сред поле от рози, със слънце в косите, жива, щастлива, свободна и чиста.

                Умът ми изплака, че съм допуснал ужасна грешка, но беше късно. Никой не се интересуваше от мнението му вече. Ръката ми рязко замахна в познатата крива дъга и светът около мен изчезна завинаги.

                Уморено изкрещях, отпуснат в моето смъртно кресло. Скалпелът се озова на земята и пръстите ми отчаяно затърсиха последната цигара. Лапнах я, намерих и запалката, поднесох я към устата си и вдишах жадно дима. Направих няколко кръгчета и се надявах да останат щастливи.

                До слуха ми достигна звукът от отварянето на входната врата. Явно гостът ми най-сетне се бе смилил над мен и бе решил да ми прави компания поне в последните мигове.

                Тихи крачки, движещи се по стълбището нагоре. Тихо почукване по вратата. Тихото й открехване и забързано тупуркане.

                След това не остана абсолютно нищо. Всичко сега бе мрак и тишина и две нежни ръце, които бавно докосваха осакатеното ми тяло.

                Ако това си била ти, така и не съм разбрал.

                Лека нощ, любима моя.