БОЯН

Посветено на моята майка...

            Той вървеше смело напред. По младото му и красиво лице бе изписана решимост.

            Лека самодоволна усмивка се плъзна по устните му, когато се обърна назад и видя колко много хора са го последвали. За него беше истинска победа, че е успял да убеди толкова хора в правотата на каузата си.

             Боян въздъхна. От няколко месеца упорито следеше положението в околността. От съседното химическо предприятие замърсяваха това прекрасно място със своите токсични отпадъци. Той беше един обикновен еколог, загрижен за бъдещето на планетата, беше просто един човек, наранен от факта, че красотата на природата бавно изчезва, беше обиден от немарливостта на цялото човечество.

            Хората, които живееха тук, дори не подозираха какво се случва, но Боян им помогна да разберат. Сега той ги водеше напред, за да протестират пред предприятието и като истински водач на подобно движение носеше най-големия плакат с надпис: ”Не на замърсяването! Да на светлото бъдеще!”. Пристигаха тъкмо навреме - нов камион с нови отпадъци излизаше през масивната желязна врата. Тълпата зад Боян се раздвижи, съживи се и избухна в неудържими викове с една насоченост - не на замърсяването.

             Възрастният шофьор на камиона нервно натискаше клаксона, но никой от тълпата не отстъпи дори крачка назад. Той изключи двигателя, излезе навън и застана пред Боян. Беше наистина доста възрастен - лицето му бе набраздено от хиляди бръчици, а косата му бе бяла като сняг.

            - Момче, какво правите всички вие тук? Защо не ме пускате да мина? – попита шофьорът треперейки.

             - Защото товарът в камиона ти е опасен – отвърна Боян. – Тук сме, за да променим нещата!

             Масивната желязна врата на химическото предприятие отново се отвори. Зад гърба на шофьора застана висок и мускулест мъж – явно част от охраната.

            - Какъв е проблемът?! – попита новодошлият с леден глас.

            - Вие замърсявате цялата околност! Земята, водата, та дори и въздухът вече са отровни! – отговори Боян. – Това вече не може да продължава така!

            - Момче, пилееш си времето за глупости! Всички вие си пилеете времето! – охранителят се засмя. – Нямате ли си по-важна работа, нямате ли личен живот, та сте тръгнали да мислите какво замърсява предприятието?! Хайде, вървете си по домовете!

            - Няма! – възрази една жена от тълпата. – Става въпрос за бъдещето на нашите деца!

            - Бъдеще?! – мъжът отново се засмя. – Кой знае дали ще има утре, важното се случва днес! А днес този бизнес носи пари! Една шепа хора няма да закрият това предприятие! Е, поговорихме си, а сега си вървете, иначе ще стрелям... – той посочи пистолета си.

             - Какво значение имат парите, когато природата умира, а с нея ще загинем и ние! Вече са изчезнали много редки видове, какво пречи утре ние да сме следващите?! Време е да сложим край на този процес! – Боян говореше разпалено и с думите си насърчаваше тълпата, а това не се хареса на охранителя, който извади оръжието си. - Да, сега сме шепа хора, но до кога ще сме толкова малко?! А когато станем повече...ще бъдем мощна сила, която нито ти, нито който и да било друг, би могъл да спре...

            - Млъкни! – просъска охранителят.

            - Защо, след като казвам истината? – запита Боян.

            Чу се изстрел. Сред събралите се хора се разнесоха много ужасени писъци. След миг настъпи тишина - плътна и осезаема.

            Боян усети пареща болка под рамото си, близо до сърцето. Беше възпитан в горд дух и дори не извика. В момента сигурно изглеждаше слаб и безсилен, а никой не трябваше да го вижда такъв. Младежът се огледа. На десетина метра от пътя имаше дърво и той се насочи към него.

             - Казах да си вървите! – извика охранителят, но никой не го послуша и след заплахите. Хората бяха дошли с ясна цел и щяха да я осъществят на всяка цена.

             Боян се отпусна върху крехката зелена трева и опря гръб върху дървото. Вече усещаше болка из цялото си тяло. Усещаше болезнено всеки удар на сърцето си. Въпреки че не искаше да плаче, в сините му очи се появиха сълзи.

             - Повиках помощ. Само се дръж още малко – възрастният шофьор коленичи до Боян. - Ех, момче, сега можеше да си някъде далеч и да се радваш на младостта си, а си тук и се бориш за живота си. Защо го направи? Защо противоречеше на човек, който можеше да те убие?

             - В живота има неща, за които си струва да умреш – с болка каза младежът. – Вече знам, че ще има хора, които ще довършат това, което започна сега...и това ме прави щастлив въпреки всичко...

             - Ти си герой, истински герой! Само се дръж докато дойде линейката, а охранителят ще си получи заслуженото, сигурен съм.

             Боян се опита да се усмихне, но не успя. От мястото, на което бе застанал, се виждаше целия град сгушен в планината. Виждаше се  цялата красота на местността, огряна от слънчевите лъчи. Да, ето защо беше станал еколог - за да запазва тази красота, такава каквато е, и за в бъдеще. Клепачите на Боян безумно много натежаха, обзе го непреодолима жажда за сън. Заповяда си: „Дръж се още малко!”  - и видя как в далечината по пътя се задава линейка...