Бурята

Гръм-тряс

Това беше последната гръмотевица, която ехтеше някъде зад планината. Бурята най-после вече бе утихнала и изчезна така като се и появи – за секунди. Клоните спокойно клюмваха с въздишка, а дърветата жалеха своите паднали братя. Облаците все още се бяха събрали и гледаха тъжно надолу към селото. Мрачно беше времето, мрачен бе и въздухът. Напрежението от тази невиждана буря все още се носеше над малките дървени къщурки, чиито керемиди бяха почупени, но все пак тържествуваха над природата. Животинките бяха първите, които се осмелиха да покажат муцуните си навън. Двете котки на Рада започнаха да мяукат и игриво да се гонят по улиците, внимателно избягвайки калните локви. Някъде в другия край на селото се чу кучешки лай. Скоро и хората излязоха и селцето загря. Имаше много изпотрошени керемиди и дървета, които бяха постлани около къщите от ръката на природата. Някога презрителното плюене зад гърба на съседа, сега бе забравено, всички работеха заедно и то с усмивка. Стачо, най-големият здравеняк в селото, побелял мъж с дълги мустаци, вдигаше по-големите клони и ги хвърляше настрани в дерето. Кръстьо пък му помагаше и носеше големите камъни. Киселият Станьо сега обикаляше с такава усмивка, че му се виждаха всички пожълтели зъби и поздравяваше съселяните си. Децата си играеха по мръсните улици, погалени от слънчевите лъчи, те кипяха от енергия и живот. Облаците разбраха, че не им е мястото там над тая хубава картина и се оттеглиха, а слънцето грейна и пекна. Усмихваше се и то. Имаше някаква красота в тая разруха и в падналите дървета украсени от парченца тухли и керемиди сякаш бяха скъпоценни камъни. Та тая красота се криеше в шанса нещата да се направят наново и то по-добре. Не само къщите, а и взаимоотношенията. Някогашните вражди и караници сега разцъфтяваха в задружна работа и топли усмивки.

- Сериозна буря, а? – викаше една прегърбена бабка, седяща на пейката пред местното магазинче.

- Страховита даже – отговаряше ѝ бай Стоян, който и тая сутрин стоеше зад дюкяна, който беше построен наскоро с нови и здрави тухли, и тая буря сякаш не го докосна. Цареше едно спокойствие и всичко бе така приятно. Но скоро едно малко и черно облаче се изпъчи пред слънцето. Чу се писък, някъде далеч към края на селото. Беше Рада, тая прекрасна мома все още неомъжила се, стоеше вцепенено и гледаше нанякъде. Бялото ѝ лице бе все така красиво, но светещите ѝ очи сега тъмнееха от ужас. Стачо и Кръстьо оставиха тежките камъни и дънери и затичаха дружно към нея. Двамата мъжаги видяха една малка дървена колиба, чийто покрив не бе издържал на бурята. Бедна изглеждаше тая едва стояща къща и такава беше. Втурнаха се всички мъже от селото да вдигат дърветата и камъните, хвърляха тигани и парцали, но нямаше смисъл, там под отломките вече лежаха побелели баща, майка и бебе.