- Пусни ме. - тихо каза тя, опитвайки се да запази самообладание и да не се поддава на влудяващата страст, която бушуваше в нея. Знаеше, че ако се поддаде, изцяло ще загуби контрол и няма да има връщане назад. Но тялото й, което така силно трепереше, усетило допира на неговата мъжественост, вече я предаваше. А той, впил поглед в нейните устни и усетил потреперването й, знаеше, че не може да я пусне. Знаеше, че не може да го направи, защото той самият вече беше изгубил контрол.

  - Пусни ме! - отново повтори тя, но вече с по-гневен глас, възвърнала разума си. Помъчи се да го избута от себе си като приложи всичката сила, на която бе способна, но единственото, което успя да постигне, бе самодоволната усмивка на лицето му. Това я вбеси още повече. Той се забавляваше с нея. Беше решена да изтрие тази усмивка от лицето му и да му покаже, че не е толкова беззащитна, за колкото я мислеше. 

      Изведнъж той се сви и наддаде вой като на ранено животно. Беше изпитал толкова силна болка на мястото на слабините си, че замалко да му се завие свят. Държейки и двете си ръце между хълбоците си в опит да възпре парещата болка, той се надигна и погледна дивия звяр, който стоеше пред него. Див звяр, който беше готов отново да нападне, ако това не му беше достатъчно.

      - Това да ти е за урок, ако отново се опиташ да ме докоснеш. - предупреди го тя.

      - Не ми се стори да ти е неприятно, докато беше в прегръдките ми. - закачливо каза той. Откри, че му харесва да се дразни с нея и да вижда как тя му се ядосва. - И ако поне за момент спреш да се държиш като дивачка и да ме налагаш, мисля, че можем да си прекараме много добре заедно.

      - О, прощавай моята несъобразителност и че не полагам достатъчно усилия, за да се чувстваш добре тук, - иронично подхвана тя - но ако случайно си забравил, намираме се в тази мрачна и ужасяваща дупка благодарение на теб. 

       Мястото, където бяха затворени, приличаше на подземие. Голи каменни стени и под, от които лъхаше само студ, каращ зъбите ти да тракат. Нисък таван, към който беше прикрепена стара лампа, излъчваща приглушена, жълтеникава светлина. Единствената в това мрачно помещение, тъй като нямаше нито един прозорец. Изцяло бяха откъснати от реалния свят и по-лошото е, че си нямаха никаква представа, къде може да се намират. Този, който ги беше затворил тук, явно точно това целеше. Никой да не може да ги открие. Можеха да са навсякъде. Можеха дори да са закопани на хиляди метри под земята. 

         - Защо вината да е моя? - възпротиви се Адам. - Ако ти за пореден път не се беше държала като обезумяло...

         - Какво е това? - прекъсна го Аника.

         - Какво е кое?

         - Това там в ъгъла. Това е врата. 

 Поради оскъдното осветление в това помещение, не я бяха забелязали по-рано, но спотаена в онзи ъгъл, осеян предимно от мрак, наистина се откриваше метална врата. 

         - Върви да я провериш. - нареди му Аника. 

         - Да бе, как ли пък не. И в момента, в който отворя вратата, главата ми ще се търкаля по земята. Не съм толкова глупав. Защо ти не я провериш?

        - Добре, ще я проверим заедно. - предложи накрая тя. - Съгласен ли си?

Адам кимна в знак на съгласие и първи пристъпи в посока на металната врата. Малка надежда беше започнала да се надига в сърцата им, тъй като бяха намерили изход от тази мрачна дупка, но с всяка стъпка, приближаваща ги до него, страхът ставаше още по-голям. Страхът от неизвестното. Не знаеха с какво ще се сблъскат зад тази врата. Можеха само да гадаят. 

            Застанали и двамата пред своя шанс за спасение, Адам, поглеждайки я и хващайки я за ръката, натисна дръжката.