Бягство от любовта

Това е последната ми нощ тук. Наситих се на болката ,която ме връхлита като харпия всеки миг. Тези стени са пропити с толкова много спомени, с толкова изплакани сълзи. Бих прекрачила всякакви граници на мазохизма, ако останех, за да виждам теб навсякъде. Сега си спомням как се запознахме, спомням си как се изчервих и едва пророних името си, спомням си глуповатата си усмивка докато ти подавах свенливо ръка. Помня как несигурно пое ръката ми и една чуто каза как се казваш. Дори не смееше да ме погледнеш в очите. Всичко беше толкова просто тогава. Но какво се обърка? Да, аз се влюбих. Спомням си как идвах на работното ти място и скришно те наблюдавах. Ах, колко съвършен беше ти. Не смеех дори да те заговоря, а в мен напираха толкова много неща. Свенливо се усмихвах и се правех на разсеяна. Само един твой поглед и аз аз грейвах като слънце в летен ден. Бавно в мене започна да  назрява онази любов, която проклинам сега. Но тогава тя ме караше да дишам, да се събуждам , да намирам смисъл да продължа. Спомням си и онази нощ, когато ми пиша съвсем ненадейно в чата. Бях така окрилена, бях готова да ти кажа всичко. Ръцете ми трепереха над клавиатурата докато ти пишех. Ти беше пил и пишеше какви ли не неща. Тогава пред погледа ми изплува низ от думи. Той гласеше: „Знаеш ли, мисля, че съм влюбен, мъничка. Мисля , че съм влюбен в една моя колежка. Тя просто е прекрасна също като теб. Може би можех да се влюбя и в теб ако беше малко по-голяма. Но ти си още дете.” В този миг очите ми се напълниха със сълзи, не можех да видя нищо. Върху гръдния ми кош зейна огромна дупка, усещах, че не мога да дишам. Ръцете ми се отпуснаха безжизнено, в гърлото ми заседна огромна буца. Яростно изключих компютъра и се отпуснах тежко върху леглото. Болеше ме цялото тяло, сякаш някой ме бе удрял злобно с чук и  бе натрошил всяка костичка в мен. Прекарах цялата вечер в ридание по разбитите си мечти и сърце. Спомням си и деня, когато ви видях заедно. Ти я гледаше с такова обожание, че буквално ми стана лошо, докато ви наблюдавах. Отново започнах да се задушавам и инстинктивно обгърнах гръдния си кош, сякаш можех да спра болката. Избягах. Оттогава всеки ден е мъчение по-страшно и ужасно от всяко друго. За това сега си тръгвам завинаги от тук, завинаги от теб. Знам, че няма лек за моята болка. Знам, че бягството от спомените е невъзможно, но поне си струва да опитам, нали??