По-голямата част от военната ми служба мина в едно поделение на противовъздушната отбрана (ПВО), в неговия така наречен взвод за управление. Ние, тримата радисти, всъщност най-вече бяхме на смяна като телефонисти в една централа, на телефонния номератор. Сградата беше едноетажна, постороена в изкоп, така че над околната повърхност стърчеше само покривът. Към нея се слизаше по стъпала и човек се оказваше върху тротоар, който опасваше сградата почти отвсякъде. Завиеш ли надясно, ще можеш да влезеш в умивалното помещение. Там за първи път през живота ми ме е удрял ток.

Веднъж привечер видях, че лампата в умивалнята не светва, та реших да отвинтя крушката и да поискам от старшината нова. Качих се на коритото и посегнах към нея в тъмното, но не бях съобразил, че тя можеше да е счупена. Когато напипах реотана, беше вече късно. С категорично кроше амперажът ме прати в нокдаун право върху циментовия под, повече изненадан, отколкото уплашен. Хубаво, че не съм левак, иначе минеха ли херците през сърцето, току-виж нокдаунът да е станал на нокаут. При подобни обстоятелства една-две години преди това си беше отишъл от  този свят френският певец Клод Франсоа.

Завиеш ли пък след стъпалата наляво, ще подминеш прозорците на централата и вратата й, преди да стигнеш до (да го наречем така) ъгъл номер едно. Завърташ се надясно, минаваш покрай тясната страна на сградата и имаш избор или да продължиш направо, или да завиеш на този ъгъл номер две надясно, където след няколко метра тротоарът завършваше на глухо пред черния склад. Защо черен? Ами защото на фасадата липсваха няколко тухли, прогнилата паянтова врата се държеше само на катинар и на юнашка честна дума, а и в склада друго освен стари парцали нямаше.

Веднъж през зимата майорът, който командваше взвода, завари в централата Пенчев, мен и новобранеца-телефонист. Той привика двама ни с Пенчев, заведе ни до ъгъл номер едно и запита: «Какво е това?» Там снегът бе загубил бялата си невинност в полза на жълтото. Ясно беше за какво ставаше дума – посред зима дежурният радист или телефонист няма да хукне през снега към белия дом (пардон, тоалетната). Ще си свърши работата на снега.

Ние не казахме нищо и той ни поведе към ъгъл номер две. И отново: «Какво е това?» Новото «това» беше като предното, само дето биеше малко на оранжево. Ние пак запазихме почетно мълчание.

Тогава той ни поведе към черния склад, посочи към склона вляво от него и запита за трети път: «Какво е това?» Като изключим червеникавия оттенък, новото беше, че на снега пишеше «черен склад». Отпосле разбрахме, че калиграфията била дело на третия «стар» радист, С. Той даже уточни, че за крайното «д» не му стигнал материалът, та изчакал да събере отново, за да си го допише.

Колкото да кажа нещо, рекох: «Тук пише «черен склад».» Майорът тържествено обяви: «Ако още веднъж видя такова нещо, изкарваме взвода под строй и ще се правят лицеви опори до отпечатване на лицето. Снежна маска ще правим.» После ни накара да затрупаме трите «това» с чист сняг.

Да не помисли някой, че майорът би изпълнил заканата си. Той беше харен човек и когато след години разбрах, че се споминал (сравнително рано), стана ми наистина жал.

Ако човек влезеше през вратата на централата, оказваше се в антре с врата направо към репартитора (склада за радиоапаратура) и с врата надясно към централата. Помня как С., Пенчев и аз се върнахме в поделението след около седем месеца служба в школата за радисти. Минахме ние през антрето и влязохме в централата, където в дъното се възвисяваше номераторът, а вляво върху маси стояха два радиоприемника. Зад номератора стоеше телефонистът от нашия набор. Той беше завършил същата школа като нас, но три месеца по-рано. Само че ние не го виждахме. Той се беше закрил зад номератора, за да ни гледа сеира в отражението ни от прозореца.

Защото ние влязохме с несигурна стъпка и видяхме на номератора сложено едно голямо парче кора от тополово дърво, върху което телефонистът по поръчка на «старите» беше изрязал с ножче думата «сбърч». С други думи, че ще ни сбръчкат от служба. Тополите бяха току-що отсечени, понеже пречели на радиолокационните станции на поделението.

Таванът на централата беше покрит с нагъната пластмасова плоскост. Един от първите дни след завръщането ни от школата двамата със С. набарахме отнякъде стари вестници, свихме ги на руло и започнахме да се дуелираме с тях в централата. Дочул «пат-пат-пат», от репартитора довтаса един от старшините и като видя с какво се занимавахме, моментално ни връчи парцали и оцет да мием пластмасовия таван. Макар да беше забранено да се пуши в централата, някои не го спазваха, от което таванът пожълтяваше. И така ние платихме данък на неизживяното си детство, като, накривили глави и без да сме излъчили победител в дуела, възвърнахме на тавана предишната му белота.

Впрочем със С. се бяхме дуелирали и по-късно. Щях да почивам за нощна смяна, когато той дойде в спалното и ме предизвика на дуел. Като нямаше подходящо оръжие, щяхме да се дуелираме с изпънатите си леви ръце. И тъй като ми се откачи верижката на часовника, той изпищя на умряло. Верижката го беше наранила в кутрето.

Съдбата обаче се беше погрижила да има справедливост. Няколко дена по-късно се бяхме сборичкали в централата и той ми беше притиснал ръката към стената. Там под правоъгълник от стъкло имаше инструкция за дежурния радист. Ръката ми се оказа притисната към ъгъла на стъклото и аз получих нараняване, еквивалентно на неговото. После при случай си показвахме един на друг белезите. В предишно прераждане двамата с него сигурно сме се дуелирали с пистолети по някакъв глупав повод и като следствие на това сме поели заедно, подручка, към Свети Петър. Та кармата се беше погрижила пак да ни събере, за да можем да си продължим с дуелите.

Спомням си случаи, когато взводът отнасяше като колективно наказание лишаване от градски отпуск. В тази връзка се сещам за казаното от един войник, че през първата година излязъл в градски отпуск само веднъж, на клетвата, а че втората година излизал по-рядко. Един от случаите е свързан с гъбите овчи мозък, които се срещаха по близката поляна. Който реши да ги яде, да има търпението първо да им изчисти вдлъбнатините от прах и пръст. Та Пенчев веднъж решил, че има това търпение и почнал да ги пържи в централата. Прозорецът й бил оставен отворен, за да се измирисва, та дежурният по поделение бързо бил привлечен не толкова от аромата, колкото от глъчката на войниците, събрали се да гледат как Пенчев виси над тигана като друид над казана с магическата отвара. Когато ни обявиха, че нея седмица отпуски нямаше да има, той заяви: «Значи пак ще ходим за гъби.»

Втори подобен случай стана, когато решихме да играем на бридж в спалното помещение. В армията играта на карти беше забранена. Таман бяха раздадени картите, когато някой аскер аркадаш мина покрай спалното и ни викна: «Плюнката идва.» Ставаше дума за старши лейтенанта, който беше дежурен по поделение. Считаше се, че «се плюнчел», т. е. опитвал да се докара пред началството. Ние бързо изпокрихме картите. Той влезе и взе да ни разпитва що чинеше всеки от нас там. Оказа се, че един дошъл да почива за смяна, друг пък го търсел да му даде ключа от склада и т. н. «Плюнката» обаче току-що беше сбарал едногова с алкохол и явно беше решил, както е на гребена на вълната, да продължи в тази насока. Алкохол не намери, понеже и нямаше, но откри една част от раздадените карти.

На следващата сутрин, преди да се появи командирът, майорът пред строя запита: «Пенчев, с колко карти се играе бридж?» «С петдесет и две, другарю майор.» «А като се раздадат, по колко карти има всеки?» «По тринайсет, другарю майор.» «Така, по тринайсет. Колкото е намерил старши лейтенант П.» Възхитен от собствената си прозорливост, майорът от удоволствие чак примижваше. А след това оповести, че «понеже е създадено впечатление, че в спалното на взвода се играят карти», отпуски през въпросния уикенд нямаше да има.

В поделението по едно време отвори и лавка – един младши сержант се беше нагърбил с ролята на лавкаджия. Тя предлагаше често боза в малки бутилки с широко гърло, запушено с картонена капачка. Майорът беше придобил навика види ли, че някой си е купил две бози и непредпазливо ги е оставил на видно място, да вземе едната и да остави на нейно място точната сума стотинки.

Веднъж трябваше да застъпя в първа нощна смяна и при влизането си в централата заварих освен двама сънаборници още и една бутилка боза на номератора. Докато си задавах въпроса кой е решил да направи този жест на любезност към мен, отговорът дойде сам. Капачката отхвръкна към тавана, който, както и номераторът, беше обилно изпръскан с боза. С ехиден смях двамата се изнизаха навън и ме оставиха сам да се оправям с маскарлъка. Мизерниците му с мизерници бяха раздрусали яко бутилката точно преди да вляза.

За да разкажа следващия епизод, трябва първо да спомена, че не случайно името на С. започва със същата буква както «съвестен» и «съзнателен». Той винаги съвестно си гледа задълженията и началството, подушило това, го прати да усвои като трета специалност (освен радист и телефонист) още и тази на планшетист. Случилото се касае периода, когато той дежуреше като планшетист в командния пункт.

Една събота или неделя вечер Пенчев закъсня от градски отпуск. На вечерна проверка успяха да го «скатаят», като кажат, че той е на номератора, а аз почивам за първа нощна. Всъщност на номератора бях аз. По едно време все пак той се появи. Беше влязъл в поделението не през контролно-пропусквателния пункт (КПП), а откъм поляната с вкусните гъби овчи мозък. Пълен с ентусиазъм (както отпосле стана ясно – градусов), той заяви, че не може да ме остави аз да му карам смяната и ме прати да спя.

В командния пункт се чуваха всички телефонни разговори. С. чул как Пенчев «проверил каналите», сиреч се свързал поред с всички телефонисти от околните поделения (някои сигурно са го ругали, че ги безпокои за нищо) и след това – пълна тишина. Около полунощ дежурният офицер вдигнал телефона, но никой не отговорил. С. съобразил, че на хоризонта се задавал гаф, та казал на офицера, че сигурно има техническа неизправност, та ще иде да провери.

Слязъл към централата, но вратата била заключена отвътре с райбера. На прозорците имаше решетки. Понеже един от прозорците не бил напълно затворен, С. изкривил решетката към себе си, при което издрал част от мазилката, бутнал прозореца и влязъл вътре както се прави висок скок в стил «рибка». Облегнал глава в ъгъла, Пенчев спял като новородено. Тогава С. дотичал до спалното да ме събуди.

Когато отидох до централата, Пенчев беше съвсем буден. Разменихме по някоя приказка и го пратихме да си ляга. С. се върна в командния пункт, а аз останах на номератора за втора нощна.

На другата сутрин, когато разказахме на Пенчев какво беше станало, той ни гледаше като хора, които му разправят ненаучна фантастика. Не помнеше нищо.