Образите се преплитат в мен. Бадемовите мъгли целуват нежно розовата зора. Ражда се онзи нюанс на залеза...

Пия чай от виолетки. Лешникови са лъчите на слънцето. Изгорели. От ароматните пръчици.

Разбрах, да. Ти си онзи, който никога не дава отговори. Само задава въпросите. Така ти харесва. Чаршафите, които твоите момичета мачкат да са подплатени със загадка. Под меката възглавница да криеш окови. И кама. За да си сигурен, че... ще убиеш поредната изгубила се душа. По пътя към...

Самият ти не знаеш кой си. Нито какво искаш от живота. Блъскаш се в скалите. Отливите те издигат до планините. Приливите те дърпат към океана. Нощите ти носят онази светлина. Дните ти я угасяват. Пролетта те убива. Есента те съживява. През лятото мръзнеш. През зимата се топлиш. Безкраен сбор от противоречия. Неразтворено безкофеиново кафе. Което удря като наркотик. И не пуска, не...

Посрещам сама залезното розово. Далеч от теб. Далеч от мисълта, че ще седя на брега на морето и ти ще си до мен. Далеч от мисълта, че ръката ти ще топли раменете ми. Отдавна затворих в бутилка тази илюзия. И я пуснах по течението. Заедно с морските бури.

В тъмна мълния живееш. Твоят дом е тих. Почти нереален. Стените му са кухи. Рамките празни. Градините ти са без цвят. Отдавна изсъхнали. Дърветата ти са пречупени. Безпътица. Няма магистрала, която да ме отведе до теб. Няма самолет, с който да прелетя. Защото отдавна си изхвърлил всеки ключ. Залостил си се в своя дом. Така е. Решил си... да си сам.

...

Детелинов път се извива пред мен. Лехичка от лайки. Пурпурни петунии. Поливам ги с вода от златистите водопади. И растат...

Пак ще замълчиш, нали? Така е, не казвай нищо. Всичко е изказано. И в същото време нищо. Всичко вече е сторено. Или по-скоро и двамата знаем, че никога няма да се стори. Лейка без вода. Това е нашата история. Книга без думи. Мастило без хартия. Въображение без реалност. И реалност без въображение.

Дано някой ден да откриеш ключовете към себе си. И да се отключиш.

Не ми отговаряй...

Защото... вече не ми допада чаят от виолетки.