Разтри слепоочията си и остави очилата на масата. Свали горнището на пижамата и облече поло – черно и стегнато. В огледалото видя мъж малко над средната възраст, погрозняващ, но приличен и доста тъжен. Усмихна се и задържа така цели две минути, за да свикне. Трябваше да използва тази гримаса след малко.

     Включи компютъра и влезе в скайпа. Искаше да говори с децата. Всяка вечер по това време си говореха десетина минути общи приказки, но никога не обсъждаха времето. Това беше тема табу. Времето беше това, което ги разделяше. Не разстоянието. Той живееше на такова разстояние от тях, което не можеше да бъде преодоляно поради липса на време, а не заради дължината. Трябваше да работи, а отпуск не му се полагаше. Не и повече от веднъж на година – точно десет работни дни.

     Залепи с усърдие ухилената гримаса на лицето си и разговорът започна. Повече говореха те; училището, игрите и следучебните занимания изцяло заемаха деня им. Майка им обясняваше (тя влизаше рядко в кадъра на уебкамерата), че са непослушни, а бабата (тя изобщо не влизаше в кадър, а присъстваше като глас отзад) я опровергаваше. Слушаше и се натъжаваше все повече. И колкото по-тъжно му ставаше, толкова усмивката му се разширяваше, разтягаше и ставаше почти зловеща. Всички му липсваха: децата с вечните грижи около тях, проблемите с училището и нескончаемите тревоги с математиката; майка му – с оная тиха благодарност в очите и гласа ѝ, сякаш дължеше живота си на него; съпругата му – жената, която можеше едновременно да обича и мрази и така да се клатушка наляво и надясно като бърз презокаенски кораб, докато препуска напред през неспокойните вълни на живота.

     Не успя да свикне с тази липса. Колегите му казваха, че е неизбежно да свикне, просто било въпрос на време. Не, въпрос на време се оказа само разстоянието между него и семейството му. Времето на заличи липсата и не я запълни с нищо.

     Разговорът свърши, отлепи гримасага, съблече полото и си сложи старата бархетна пижама, която толкова обичаше; полото му служеше за камуфлаж. През цялата вечер стоеше по пижама – така привикна през тези две години, откакто се засели да работи и живее тук, в чужбина. Трябваше да спечели пари, за да върнат дълговете; а след това и да им останат, за да плащат сметките на децата в университета, когато пораснат; после да има за болестите, от които майка му толкова се страхуваше; накрая да хартисат и за няколко екскурзии, които обещаваше на жена си всеки път, когато наближаваше някоя позакръглена годишнина от сватбата им. Извади една химикалка и започна да изчислява колко горе-долу пари ще са му необходими, за да удовлетвори желанията и потребностите – своите и на хората, които обича. Сумата, която се получи, съответстваше на възнагражденията му за още шестнайсет години работа тук. Главата пак го заболя. И отново започна да разтрива слепоочията си, макар да знаеше, че това няма да помогне.

     Не изключи скайпа, остана на линия – понякога децата го търсеха и по-късно. Мракът навън засилваше пристъпите на депресията му. Често се чудеше как точно да сложи край на живота си, но страха от края го насърчаваше да предпочете естествения завършек пред насилствения. В крайна сметка любовта е по-силна и почти винаги побеждава. Освен когато няма сили да се бори. Или не желае.

     – Така ли мислиш? – попита го веднъж жена му. Беше облечена в дълга прозрачна нощница. Искаше да я схруска, а не за разговаря с нея онази нощ – същата като тази сега, само че много по-топла. – Че любовта винаги побеждава?

     – Да – кимна и я погледна стръвно. – Така мисля.

     – И какви са оръжията ѝ?

     – Тя воюва без оръжия.

     – Значи побеждава служебно? – жена му го предизвикваше, като се доближаваше, разклащайки дългата си черна коса.

     – Не – успя да възрази, въпреки че от допира на косите се възбуди. – Бие по точки. Защото е по-издържлива и искрена. И защото...

     Не успя да довърши изречението. Целувката му попречи. По-добре – от това изречение нямаше да се получи нищо смислено.

     И ето сега – няколко години по-късно, пак мисли така. Опита се да довърши изречението, така щастливо прекъснато онази вечер. Любовта побеждава, защото... Не става. Тази мисъл няма продължение. Може би е погрешна, затова.

     Успа се на другата сутрин и докато бързаше да не закъснее прекалено много, видя, че има съобщение в пощенската кутия на скайпа. Отвори го набързо и като установи, че не е от децата, го остави за четене довечера. И без друго вечерите му се струваха ужасно дълги.

     Обаче нещата през деня се развиха по такъв нечин, че се наложи да се прибере съвсем рано – още в ранния следобед. Трябваше да прегледа книжа и документи, които бяха в личния му архив. Затова получи разрешение да тръгне доста преди края наработния ден; не се зарадва особено, защото не обичаше да работи вкъщи. Но нямаше избор – беше тук, в това затънтено място на края на света, защото му даваха добри пари и защото договорът му беше постоянен. Ако го прекратяха предварително, щяха да му платят солидно обезщетение. Не беше в положение да преценява какво би искал да прави.

     Преоблече се набързо и ранният час го принуди този път да наметне нещо друго вместо пижамата. Погледна по навик компютъра и видя, че съобщенията в скайапа са станали две. Отвори първото. То гласеше: „Здравейте! Пиша ви от Държавната агенция за българите в чужбина. Казвам се Вероника. Бих искала да ви изпратя поздрави от слънчева България. Всички ние тук мислим за вас и имаме нужда от вас! Наистина! У нас се живее добре и все повече осъзнаваме, че единственото, което всъщност ни липсва, това сте вие – образованите, младите, доблестните българи, които работите в чужбина. Ще се радвам, ако ми отговорите на писмото. До скоро.”

     Провери за спам. Не, нямаше. Пак го прочете. Тази Вероника не е с всичкия си. После провери в Гугъл – да, имаше такава държавна агенция наистина. И как разбраха, че той е млад и доблестен?

     После отвори второто писмо. И то беше от Вероника – изпратено само преди три часа. Съдържанието му беше същото. Явно е забравила, че вече го е изпращала. Или пък са ѝ дали списък с разни имейли и скайп-адреси, на които да пише до полуда и тя е продължила да пише и след полудата, защото не е усетила състоянието, в което е изпаднала. И не си е дала сметка, че някои от адресатите познават регламентите за защита на личните данни.

     Стана му и смешно, и тъжно. Затвори очи и си представи тази Вероника: изнервена, зачервена от вълнение и от усещането, че върши глупости; жена на около четирийсет, с вързана на кок коса и с храна от вкъщи, опакована деликатно в дамската чанта. Тя пише писма и внимава те да не бъдат безлични, а напротив – да създават усещането, че емигрантите са желани, че родината им ги иска обратно, за да се върнат при децата и родителите си – като в песента на Емил Димитров. Представи си също и каква е причината за нейното усърдие – да не я уволнят, да не я съкратят, да не намалят заплата ѝ, защото работи в държавно учреждение, а там текучеството е най-голямо, там колят и бесят и за най-дребната грешка, не прощават и мъничкия пропуск дори... Независимо, че заплатите са ниски, те са за предпочита пред нищото, пред зъбатата реалност на безработицата. Тези представи го натъжиха много. Но пък писмото го разведри. Щом Вероника желае, ще ѝ отговори. Толкова се е старала жената да нащрака този емоционален текст.

     „Здравейте, Вероника – написа. – Писмото ви ме изненада. Приятно ми стана. – Изтри „приятно“ и написа „странно“. После заличи „странно“ и върна „приятно“. – Аз общувам само с близките за мен хора от България. А ето че сега се оказва, че дори и държавата мисли за мен – досущ като близък човек. Не зная какъв точно отговор очаквате от мен, нито откъде имате координатите ми, но повече от това няма какво да ви кажа. Още веднъж благодаря за милото писмо. Нямам намерение да се върна в България в близките шестнайсет години. Съжалявам.”

     Добави името си и изпрати поздрави.

     После неохотно се зае да проверява документите в личния си архив. Ставаше дума за екзекутивни архитектурни книжа относно строителството на обект, сходен с този, върху който работеше сега. Имаше интересни конструктивни хрумвания, които още тогава му бяха направили впечатление. Каза на шефа си, че биха могли да се възползват от тях. Това не беше съвсем честно, защото той беше само съавтор на предишната разработка. Но едва ли щяха да го хванат. В крайна сметка рискът си заслужаваше. Пък и възнамеряваше да изпрати чек на съавтора си, ако работата станеше. Тъкмо се задълбочи в проучванията на чертежите, когато скайпът избълбука по неговия си странен начин. Ново писмо.

     Вероника беше написала:

     „Чудесно е, че ми пишете! Надявах се. Недейте така сухо да отговаряте, моля ви. Помислете само – не зная точно с какво се занимавате и колко пари месечно изкарвате, но не забравяте, моля ви, за вашата родина и за хората, които ви обичат. Имаме нужда от вас.”

     Това вече го ядоса. Остави огромните листи с проектантски рисунки и линии, означени с неясни букви и схеми, на земята и отговори:

     „Този път ме ядосахте, Вероника. Аз не вярвам, че точно вие имате нужда от мен, защото не ме познавате. А ако чрез вас говори държавата България, това ме кара още повече да не вярвам в нуждата от мен. Аз съм в чужбина тъкмо защото в България няма място за мен.”

     Видя, че Вероника пише – в долния десен ъгъл малка писалка дращеше нещо усърдно. Явно пишеше бързо, защото съвсем скоро получи отговор:

     „Съжалявам, ако съм ви обидила. Не е това целта ми. Да, служителка съм в Държавната агенция. Възложено ми е да ви пиша. И го правя с желание, защото наистинаа смятам, че е хубаво да се върнете – не само вие, а всички българи, които работят в чужбина.”

     „И защо да се връщам?”

     „Нали ви казах, тук условията вече са по-добри.”

     Емигрантът знаеше, че тя лъже. Вероятно и тя съзнаваше, че лъже. Просто са я принудили да то прави, реши той и му стана гадно. Или пък е толкова наивна, че смята лъжата за удобна, уместна и приемлива, когато е в името на националните интереси. Зачуди се дали да ѝ отговаря. Написа:

     „Не зная какво наричате условия. Хората се различаваме от животните по ред причини. Можем да живеем в едни и същи условия, понякога дори по-лоши от животинските, но човешките същества имат по-големи претенции поради формиралите се у тях потребности като любов, смисъл, свобода, достойнство... Надявам се, че ме разбирате.”

     Тя наистина пишеше бързо:

     „Извинявай – мина на „ти”, – може и си пишем в чата? По-бързо става.“

     Я! Изненада се. Нямаше нищо против.

     – Добре – отговори първи в отделението за чатове.

     Оттук нататък разговорът стана по-искрен. Тя му обясни, че се налага да му пише; и пише на стотици като него. Но разговорът ѝ е станал интересен и е усетила нещо.

     – Ти си различен. Груб и искрен. Да, прав си за условията.

     Тя му обясни при какви условия е принудена да работи. Оказа се, че е доста по-млада от първоначалната му мисловна идея за нея. „Обаче сигурно наистина носи кок” – каза си, докато отново се опитваше да я нарисува в съзнанието си. Имаше нужда от това, за да си представи човека насреща; за него жените свиват косите си в кок само когато имат да укрият нещо по-съществено.

     – Ето виждаш ли? – отговори набързо. – Как да се върна при такава заплата като твоята, защото и аз не бих получавал повече, и при такива работодатели? Нищо в България не е наред. И достойнството, то е най-големият проблем.

     – Защо именно то? Нима качеството на живота не е по-важно?

     Преди да ѝ отговори се замисли какво би казала по този въпрос съпругата му. Нея два пъти я уволняваха уж по взаимно съгласие и веднъж я съкратиха от работа. Стоя привързана към трудовата борса цели шест месеца – чинно като крастава кобила. А после още година ходеше да пита дали има нещо като за нея. Предлагаха ѝ понякога работа, но винаги беше в сфери и области, нямащи нищо общо със специалността ѝ. Дори се ядосваха, че не приема да посещава безплатни курсове, без да отчитат факта, че тя самата беше лектор и гост-преподавател при провеждането на тези курсове преди да я съкратят. Официалните статистики на държавата съобщаваха, че безработица почти няма, а не работят само тези, които ги мързи. Истината беше различна – работоспособните предпочитаха да получават обезщетения за безработица или за инвалидност вместо да се трудят срещу унизително ниското възнаграждение, което се предлагаше и в държавните предприятия, и в частните фирми. Работеха или се водеха на работа само неработоспособните и тези с лошо или неадекватно образование. Съпругата му беше съсипана – споделяше, че накрая си е дала сметка, че нито знанията, нито оценките от института имат значение: хубавите длъжности се заемаха само от хора с връзки и позиции в управляващата партия. Колко пъти е плакала вечер! А той не можеше да помогне с нищо, тя дори ръката му отблъскваше вечер.

     – Не се изразих правилно, Вероника – нащрака бавно думите върху клавиатурата. Свали очилата си и помисли. После продължи: – Не достойнството е проблем. Проблемът е в невъзможността да го защитиш. Да живееш според правилата на морала и на честта, както те са възпитани у теб или с които си родена. И според собствената си нравствена конституция. В някакъв смисъл това е и качество на живота, да. Но и тук, в чужбина... не се живее леко. Напускаш България и всичко, което си обичал, а в теб внезапно зейва дупка, която с нищо не можеш да запълниш. Ставаш празен човек. С пълен портфейл.

     Този път Вероника не побърза с отговора. Емигрантът реши, е чатът е приключил и тъкмо се канеше да се върне към чертежите на пода, когато хвърли последен поглед към монитора и видя написаното:

     – Моля те... извинявай, ние не се познаваме, но бих искала да те помоля, ако случайно има работа при вас, пиши ми на личния имейл. Или пък ако някой твой колега, друг емигрант ти съобщи, че е чул за някое свободно място... Аз съм завършила...

     Изпрати му накратко данни за себе си и дори приложи файл с биография на английски. Имала дъщеря. За нея искала да се погрижи, много добро и крехко момиче била. А нямало как. Някой друг път щяла да му разкаже подробно. Ако е удобно.

     Домиля му. Не ѝ обеща нищо. Написа, че ще я потърси само в случай че дочуе за някаква възможност. Не искаше да я лъже или да ѝ вдъхва излишни надежди. Опасяваше се, че това правят сегашните ѝ работодатели в България.