Той не харесваше черешата в двора. Беше изкорубена, много разклонена и пречеше на гледката към планината. Даваше много плод, но толкова червиви бяха плодовете ú, че не ги докосваше изобщо. Понякога му се искаше комшийските деца да я нападат и обират до шушка, както правеха със съседските дръвчета, но изглежда и те не я харесваха.
Досега сто пъти да беше я отсякъл, но сърце не му даваше. Помнеше заръката още от дядово време – да не се пипа дръвчето, каквото и да става. Като легенда се носеше от поколение на поколение разказа за най-голямата красавица в рода им, чиято гибел свързваха именно с това дърво – казваха, че в черешата е въплътен духът ú, и голямо нещастие очаква всеки, който дръзне да погуби дървото.
Миналата пролет силна буря с градушка съвсем я обезобрази, та сега като я гледаше на фона на красивата природа отсреща, се чудеше как е възможно да измислят толкова странна история. Според него и най-непретенциозния дух не би се вселил в подобна чепата грозотия, камо ли духа на най-голямата родова хубавица. Не че рода им се славеше с голяма хубост, но за нейната се говореше и досега.
Той самият живееше сам, откак овдовя. Жена му рано си отиде, но той беше подготвен и знаеше. Още когато я видя за първи път, изглеждаше нереално крехка и имаше вид, сякаш е за малко на този свят. Когато му каза за заболяването си и че няма да може да има деца, вече бе толкова привързан към нея, че не можа просто да си отиде и да си намери друга. Малко време живяха заедно, ала сякаш хубавите мигове бяха повече от живяното. Понякога си мислеше, че това, което е имал с нея за тези няколко години, много хора през целия си живот не могат да го изпитат. Не вярваше, че ще се намери друга, с която да сподели същото, а и не търсеше. Току-що бе прехвърлил средната възраст, а считаше живота си за изживян, поне що се отнася до друга такава близост и нежна обич.
Работеше до пълно изтощение, сам поддържаше дома и двора си, понякога в почивните дни се разхождаше до града, но повече обичаше планината. Обожаваше дъхавия въздух и многогласния шепот на гората, в която знаеше и най-закътаните пътечки.
Вечер обичаше да сяда на пейката в двора и да се заглежда към планината, но пред погледа му все беше черешата. По здрач голямото тъмно дърво сякаш се променяше, а когато се спуснеше нощта понякога му се струваше, че вижда бледата сияйна сянка на красива жена вместо ствола на дървото. Само за миг, като проблясване на светулка или трепването на пламък, но достатъчно, за да разбърка мислите му и да подхрани спомена за родовата приказка.
Самотата отдавна не му тежеше, но когато онази вечер двете окъснели момичета попитаха за квартира, реши, че ще ги приюти с удоволствие. Толкова време не бе чувал женски говор и смях в дома си, и чак когато това се случи, разбра колко са му липсвали. И двете бяха много нежни и миловидни, приличаха си като сестри с тъмните си дълги коси и усмихнатите очи с гъсти мигли. Но кой знае защо сърцето му трепваше по-особено, когато чуеше смеха на по-високата – беше много изящна и грациозна, и го гледаше по различен начин от приятелката си. Погледът ú го караше да се вълнува и сам да търси нейният.
Малко неща успяха да си кажат за тези няколко дни, но много почувстваха, и той усети, че тя ще се върне. Между тях имаше нещо, което беше по-силно от обикновено привличане, и по-обвързващо от всякакви обещания.
Той я видя отново в града и от този момент почти не се разделяха. Всяко свободно време прекарваха заедно, а не след дълго тя дойде при него, и той прие това като нечакан щастлив дар от съдбата. Даваше му втори шанс да изпита прекрасните чувства на обич и взаимност, които не вярваше, че може да изпита повторно.
Тя беше слънчицето, което озаряваше деня му, а нощите правеше вълшебни. Любовта му към нея бе по-силна от всичко, изпитвано досега, а доскоро мислеше, че вече е изживял най-нежната си страст. Радваше се на младежката ú енергия и свежест, които караха самия него да се чувства много по-млад и силен. Беше готов на всичко за нея.
Тя се справеше чудесно с домакинството, а градината направо се съживи под грижовните ú ръце. Обожаваше цветята и превърна двора му в истинско райско кътче, единственото, което грозеше прекрасният му вид беше старата череша.
- Не съм виждала по-грозно дърво – въздишаше тя – направо е зловещо. Понякога вечер като го погледна клоните му ми заприличват на ръце, които искат да ме сграбчат.
Беше ú разказал историята за духа, вселен в дървото, и тайно се надяваше, че това ще ú попречи да настоява да го отсече. Щеше му се да свикне с него, така, както беше свикнал и той, смътни предчувствия за опасност го глождеха дори само при мисълта да посегне на черешата.
Но тя изглежда не можеше да се примири, и мине се не мине, току подхвърляше колко я дразни, как я плаши и пречи на гледката и на красивата ú градина.
- Не бива да я пипаме – търпеливо обясняваше той – Зла поличба е, страхувам се, разбери.
- Нима вярваш на подобни неща? – ставаше все по-настоятелна тя – Та това е само едно обикновено дърво, за бога!
Той не можеше да ú обясни колко пъти е виждал вечер в тъмната сянка на дървото онази призрачна, красива жена, защото тя едва ли щеше да го приеме за нещо достоверно. Самият той нямаше обяснение за това, но усещаше, че има тайни, които е по-добре да си останат недокоснати и неразбулени. Опитваше се да отклонява все по-настойчивото ú недоволство, но накрая не устоя на молбите ú и един ден запретна ръкави.
Брадвата искреше в ръцете му и те сякаш горяха, а очите му бяха като ослепели от блясъка на острието. Когато го заби в дървото, то сякаш изкрещя от болка, а раната върху кората усети като рана върху собствената си плът. Но веднъж започнал, не можеше да спре въпреки агонията, която усещаше, защото го правеше заради любимата си жена, а заради нея беше готов да изтърпи всичко.
И когато най-сетне дървото бе мъртво и рухна върху тревите, с него падна и той, останал без дъх, без сили, без мисъл... Не можа да види как тя се втурна към него с писък, нито да почувства сълзите ú върху лицето си.
Когато дойде в съзнание, беше все още там, на същото място където бе паднал, а нея я нямаше. Помисли, че е отишла да вика помощ, но след миг я видя, цялата в черно, да седи неподвижно на пейката в градината, и лицето ú сякаш бе събрало цялата скръб на света. А встрани, върху вратата на къщата, беше залепен неговият некролог.