Колко му е - четири копчета разстояние: „Меню”,  „Контакти”,  „Имена” и зелената слушалка. Не би отнело повече от три секунди. Следва свободно... тъннн... тъннн... тъннн. Колко му е - няма да е някакъв невероятен подвиг, нещо, което никой не е правил преди. Самата ти си го правила хиляди пъти. Е добре, „Меню”, „Контакти”, „Имена”... не, не, не. Няма да стане. Та какво можеш  да кажеш? Никога не си била добра с думите.  За пореден път ще чуеш собствения си глас да изрича изречение след изречение по онзи несвързан, неразбираем начин. Празни приказки! Безсмислици! Пълни глупости! А имаш толкова много да кажеш. Е добре, колко му е - само четири копчета: „Меню”,  „Контакти”, „Имена”... не, не, не. Глупачка такава. Не виждаш ли колко е часът? Отдавна мина полунощ. Прекалено късно е да казваш каквото и да е било. Колко измина от тогава? Месеци, години... май отдавна си им загубила бройката. Но за кого всъщност имат значение те? Никой не обръща особено внимание на времето, докато  не му остане прекалено малко от него, а вие все още имате предостатъчно. Е добре, колко му е четири копчета: ”Меню”, „Контакти”, „Имена”...не, не, не. Нима нямаш нито капка достойнство? Нима можеш да се обадиш просто така? Ще изиграеш поредната сценка от някой сапунен сериал, а  после какво? Това ще просто едно от онези среднощни, пиянски обаждания. Всички ги обичат и никой не ги приема на сериозно. После всички се смеят.  Е добре, колко му е...

Колко му е - четири копчета и хиляди предразсъдъци.