КимДжаксън (Боряна Христова)
95 852
21 jul 2022, 17:01  

 Четиринадесетата година 

  Prosa » Relatos
955 3 31
Произведение от няколко части
17 мин за четене

Отново е късна есен, отново слънцето залязва, а ситни капки дъжд отново мокрят лицето, косата и анцуга ми докато тичам  по плажа. Вече четиринадесет години не пропускам спортуването по залез. Макар, че от слушалките на айпода ми звучи любимата рок музика, която винаги успешно ме пренася далеч от реалният свят, всяка вечер нещо не ми дава мира и не спирам да се взирам в морето, да наблюдавам всеки човек и всичко случващо се наоколо. Не искам да пропусна нещо. Не искам да пропусна някого. Докато тичам не осъзнавам тревогата си, нито ми се струва неуместен огледа, който правя. Когато входната врата се затвори зад мен и седна на любимата си пейка, в добре поддържаната ми градина, до басейна, тогава често си казвам: „Ето, отново го правиш. Какво очакваш? Да спасиш някого ли? Това ще я върне ли при теб?“ Винаги си отговарям отрицателно и влизам в добре обзаведената си, почистена до блясък, толкова голяма и толкова тиха къща. След хладният душ се отпускам на любимия си диван, паля си любимата марка цигари, наливам си от любимия коняк и се отдавам на релакс. Няма кой да ми казва да не пуша, няма кой да ми мърмори, че пия. Няма и мила, женска усмивка, която да ме изтръгне от мрачните спомени и да внесе надежда в настоящето ми. Не искам и да има. Жените винаги са били за мен само мимолетни увлечения. Не го крия от тях, но те го знаят и без думи. Външността и кариерата ми на преуспяващ адвокат са достатъчен стимул за дамите да желаят да бъдат в моята компания, пък било то и за една нощ. На някои им се усмихва късметът и нощта се превръща в приключение за седмица или две. Най-често толкова е достатъчно да ми доскучее и да потърся авантюра в нови обятия. Всеки път, когато жена прекрачи прага ми тая надеждата, че ще поискам и да закусваме заедно, но само няколко часа по-късно галантно споменавам, че съм много уморен и ѝ поръчвам такси. Късметлия съм и аз, че не ми правят сцени и очакват аз да ги потърся.

Приятелите постоянно ми повтарят, че един ден този начин на живот ще ми омръзне, че ще поискам една жена да остане, че ще мечтая къщата ми да се превърне в дом, че ще искам да чувам детски смях. Само някои от тях знаят, че имаше едно много кратко време, в което моят свят беше погълнат от едни изплашени, дълбоки, кафяви очи. Знаят, че тогава исках да бъда различен, даващ, грижовен и обичащ. Знаят, че желанието ми не беше достатъчно за да поиска и тя да остане. Моята сила не можа да се влее е нейната изстрадала душа. Моята грижа не излекува раните ѝ. Моята любов не я накара да обикне живота. Как тогава да вярвам, че за друга ще бъда всичко? Как да поискам друга да бъде всичко за мен? По-добре ми е така. Нека ме мислят за суров и студен. Нека вярват, че нямам душа, че чувствата са ми нещо далечно. Нека вярват, че само физическата наслада ми е важна. А аз, в тишината на нощта, ще си припомням, че имаше момент в моят живот, когато бях един по-добър мъж.

 

                                     ****

 

Тогава бях млад, зелен и с много буен нрав. Вършех щуротия след щуротия и сериозен ме виждаха само в съдебната зала, където печелех първите си дела и се чувствах все по-горд с успехите си. Колкото повече лоши индивиди вкарвах зад решетките, толкова повече растеше самочувствието ми. Още тогава най-удоволетворен се чувствах след поредния насилник когото пращах задълго на топло. Благодарността в очите на дълго малтретирана жена, топлата прегръдка на изстрадало от много побоища дете ми вдъхваха кураж и превръщаха работата ми в благородна мисия. Още в онези години за мен любовта си беше развлечение и с нея се разтоварвах от тежките професионални дни. Всяка нощ с различна любов. Както вечер тичах за здраве, така сутрин бягах от даване на обещания и надежди. В онези години прага на дома ми прекрачиха на излизане много тъжни, момичешки очи. Избягвах да мисля за тях.

Съдбата, обаче, ми беше приготвила една специална среща. Няма да кажа, че беше случайна, защото не вярвам в случайности. В онази хладна, ноемврийска вечер някакво странно усещане ме беше обзело и нямах голямо желание за редовният си крос при залез. Ръмящият дъжд понамаля и реших, че не искам да пропусна да изпратя и този ден подобаващо. Не е редно да си нарушавам създадената от месеци рутина заради някакво си усещане. Сложих си горнището на спортният екип с качулката, слушалките в ушите и след минути тичах по пътеката към плажа, който пустееше както никога преди. Всяка вечер се разминавах с други тичащи, разхождащи се влюбени и вече бях свикнал с хорското присъствие наоколо. Нещо различно витаеше във въздуха в онази вечер и то не беше само смесеният мирис на дъжд и море. Самият аз бях напрегнат и не разбирах защо. Когато от няколко минути вече босите ми крака потъваха в мокрия пясък мярнах в близост до разбиващите се вълни разхвърляни дрехи. Приближих се изпълнен с любопитство и разбрах, че дрехите са женски и образуваха пътечка. А тази своебразна пътечка завършваше в морето. Вълните тъкмо прегръщаха една бяла тениска и се опитваха да я отнесат надалеч. Незнайно защо светкавично събрах един пуловер, един панталон, едни чорапи, грабнах и чакащите наблизо обувки. Свих ги на топка и ги оставих на пясъка, по-далечко от водата. В този момент с периферното си зрение улових една показваща се над вълните и изчезваща отново под тях ръка. Нямах време дори за светкавични мисли. Събух си маратонките, захвърлих слушалките с малкият дискмен и горнището си до тях и след кратък спринт се озовах в ледените обятия на Черно море. За кратко дъхът ми спря, но бързо се окопитих и заплувах колкото сили имах без да изпускам от поглед все по-малко подаващата се ръка. Стигнах до нея секунда преди и пръстите ѝ тотално да изчезнат в дълбините на морето. Издърпах малкото телце нагоре, прегърнах го така, че главата му да е на рамото ми и заплувах по гръб, доколкото можех, към брега. Вече на твърда земя не се наложи да приложа уменията си по оказване на първа помощ, защото тя се закашля, изплю обилно количество вода и скоро дойде на себе си. Загърнах я с горнището си, подадох ѝ мокрите дрехи и обувки - мои и нейни, както и дискмена ми, и я понесох на ръце към дома си. Бях благодарен, че дъждът беше спрял, и че не живеех далеч от брега. Никой от нас не промълви и дума, докато не се озовахме на килима пред камината ми. Тогава едни големи, кафяви като на сърна очи ме погледнаха боязливо и с тих гласец момичето промълви: „Не знам откъде се взе и защо ме спаси, но много ти благодаря!“. Сложих показалец на устните ѝ, смъкнах от нея горнището на екипа си, завих я с едно одеало, сложих вода в чайника и докато той си вършеше прилежно задачата, аз се насладих на един горещ душ. Връщайки се след минути в хола заварих моята гостенка в същата поза, зареяла поглед в бумтящият огън. Сякаш не ме забеляза когато минах покрай нея. Чак когато сложих няколко дърва в камината, се размърда. Попитах я дали иска първо да пием чай или да се изкъпе, и тя свенливо ми каза, че си мечтае за душ, но няма с какво да се преоблече. Усмихнах се, взех я за втори път на ръце и я занесох в банята. Успокоих я, че докато се къпе бельото ѝ ще изсъхне, а после ще ѝ дам една голяма, моя пижама. Бегла усмивка озари лицето ѝ.

В следващите часове изживях най-странната и спокойна нощ в живота си. Сгрявани от огъня и горещият чай с коняк, мълчаливо споделяхме присъствието си. Единствените думи, които си разменихме бяха:

-       Здравей и добре дошла в моят дом. Аз съм Димо. Адвокат Димо Белев. Приятно ми е. Чувствай се спокойна и като у дома си.

-        Аз съм Таня. Просто Таня. Приятно ми е и на мен. Хубаво е да те спаси важен човек.

Не вярвах, че ще ми се случи, но спах блажено цяла нощ, пред камината и със сгушена в обятията ми жена. Когато на разсъмване отворих очи и видях черната ѝ, къдрава коса, разпиляна по рамото ми, вместо раздразнение изпитах странно, приятно чувство. Измъкнах се тихомълком и след около час се върнах с приготвена от мен закуска. Не поднесена в леглото, а на пода. Учудването на гостенката ми, когато се събуди, мога да опиша само с искрите в очите на дете, когато види дълго чакана играчка. Докато се разсънвахме и се наслаждавахме на кулинарните ми умения, които не знаех, че притежавам, разговорът ни потръгна. След обичайните въпроси и отговори при запознанство, тя се отпусна и ми довери историята си. Няма как да забравя този разказ, защото остави трайна следа в душата и живота ми.

- Вероятно търсиш начин да ме попиташ защо снощи исках да изчезна в морето? Не е лесно да ти споделя, но ще го направя. Ти ми спаси живота и ти дължа поне това. Да знаеш защо. От години единственото ми желание е да ме няма, да приключа с цялата агония на съществуването си. Не, недей. Не казвай нищо. Чуй ме първо, тогава пак ме уверявай колко прекрасен може да бъде животът. Може пък да ти повярвам, но по-вероятно не.

Бях хлапе на шест години когато мама се разболя от рак. Много я тормози гадината! Цели две години изкара по болници и на леглото вкъщи след курсовете химиотерапия. На тази крехка възраст се превърнах в домакиня и майка на малкото ми братче, което беше много ревливо бебе. Готвех, чистех, гледах детето, отмених мама във всичко. Бащата на брат ми, моят пастрок, носеше парите. Поне до известно време, защото колкото повече мама се влошаваше, толкова повече той се влюбваше в чашката и изпиваше припечеленото. Започна да го дразни всичко, което правя или не правя. Не харесваше манджите, крещеше ми да трия праха или да гладя по-добре, обиждаше ме, защото не съм можела да укротя едно бебе и какво ли не. Започна и да ме бие, за щяло и нещяло. Никога в присъствието на мама, обаче. Тя така и нищо не разбра. Когато мама почина, нямах време за сълзи и страдание. Нямах и минута покой вкъщи. Не знам откъде намирах сили да ходя на училище, но не пренебрегвах уроците и домашните си. Нещо ми подсказваше, че учителките не бива да узнаят истинската ситуация в семейството ми. Знаеха за мама, но си позволих да ги излъжа, че баба идва да ни помага. Всъщност, оставях бебето при една съседка докато вървяха учебните часове. На четиридесетият ден от смъртта на мама се разделих завинаги и с братчето ми. Баща му го занесе в детски дом и узнах за това когато се прибрах от училище. Заплаши ме, че ако ме види да плача за него или изобщо някога спомена името му, ще ме пребие от бой. Даде ми да разбера, че трябва да продължа все така да се грижа за дома ни и за него. След още четиридесет дни научих какво означава напълно да заместя мама.

Да, точно това, което си мислиш се случи. Беше август, въздухът ухаеше на розите, които растяха в градината ни. Луната надничаше през прозореца на стаята ми, а аз спях спокойно, защото бях сама. Оказа се последната нощ, в която се наслаждавах на спокойствие и дълбок сън. Не помня да съм сънувала нещо, нито да съм имала предчувствия. Казвам го, защото преди и след тази нощ често ми се случваше да сънувам един и същ кошмар, в който виждах как държа в ръцете си голям нож, целият в кръв. Събуждах се обляна в пот, но свързвах кръвта от съня единствено с научаването на някаква истина, на някаква тайна. Така поне ми казваха съновниците. Онази  спокойна нощ завърши с отрезвително утро. С гръм и трясък бях изтръгната от безгрижният свят на Морфей, за да се запозная с нови ужаси от реалността. Събудих се усещайки как се вдига нагоре нощничката ми. Преди още да си отворя очите усетих груба ръка да шари по бедрото ми. Извиках уплашено, но друга голяма ръка ми запуши устата и познат, страховит глас ми каза: „Стой мирна, моето момиченце! Не викай и не шавай! Само да посмееш да гъкнеш или да се опиташ да се измъкнеш, за секунди ще те удуша! Ясен ли съм?! Това телце е мое, ти си моя! Нормално е щом правиш всичко вкъщи, а аз те храня, да бъдеш и моя жена! Бъди послушна, пази това в тайна и ще си живеем добре! Хайде, прави се на заспала!“.

Ужас обзе цялото ми същество. И не ме напусна в следващите дванадесет години. До снощи. Почти всяка нощ, понякога на разсъмване, се преструвах на заспала, плачейки безгласно, а той ми причиняваше всички гадости, които минаваха през пияната му глава, повтаряйки ми същите думи от първата сутрин. Понякога беше трезвен, но не по-малко жесток с мен. Преди да ми дойде първият цикъл, малко преди да навърша единадесет години, използваше само ръцете си за да ме опознава и ме караше да върша гнусни неща, за които ти като мъж се досещаш. Стигнах до там, че да искам да се върне този начален период, защото всичко, което изживях в последните девет години мога да опиша само с думата ад. Деветте кръга на ада. Всичките ги опознах. Всъщност вече не вярвам, че има рай, където и да било. Поне за мен. След като ми отне девствеността ме спря от училище под предлог, че нямаме пари. Нямах и приятели. Общувах единствено с него, ако това може да се нарече общуване, и разменяхме по няколко думи със съседката, на която преди оставях братчето си, и с продавачката от кварталният магазин. Понякога си мислех, че те се досещат какво ми се случва, но ги е страх да се намесят. Може и така да е. Бях тиха, срамежлива, почти не говорех, вкъщи идваха само негови приятели, все на някого би трябвало да е направило впечатление това. Въпреки пиянските запои Иван Грозни, както го наричам, се стараеше да не вдигаме врява, за да не викне някой съсед полицията. Всичките гуляи минаваха под негов контрол и всички зверства в максимална дискретност. Около година денем му бях прислужница, а нощем сексуална играчка. Дори ме наричаше “моята кукличка”.

Една нощ се хвана на бас с приятел, че може да му предостави удоволствие каквото не е и сънувал. Спечели парите от баса и не спря да се хили. Така започна „бизнеса“ с извратените си дружки. Продължих да съм кукличка, но не само в неговите ръце. Колкото по- мълчалива и изпълнителна бях, толкова повече той печелеше. Имаше периоди на ревност, когато бях само негова. В един такъв период забременях. Разбрах го когато три месеца поред нямах цикъл. На лекар ме заведе за да се убеди, че е вярно, и се направи на ядосан пред гинеколога, че толкова малка съм си намерила гадже и съм спала с него. Нямало да ми позволи да направя аборт, защото се страхувал, че няма да го преживея. Насаме ми каза, че иска дъщеря, която да прилича на мен. Знаех, че той е бащата, защото останалите използваха предпазни средства по негова заповед. Самата аз бях дете и не можех да се зарадвам, че ще имам бебе. А пък и ме тормозеше мисълта, че ще е от такъв звяр. Благодарение на малкото човече в мен имах няколко месеца покой. Нито ме биеше, нито ме докосваше по друг начин. Казваше, че му трябвало здраво дете. Когато разбрах, че желанието му ще се изпълни и ще имам момиченце, исках да я нарека Надежда. Грозни, обаче, категорично заяви: „Ще я кръстим на мен. Мисли име с моята буква.“

Така, само на четиринадесет години, родих моята прекрасна Ина. Тя внесе светлина и сила в живота ми. Въпреки, че баща ѝ продължи да ме изтезава, да изкарва понякога пари от мен, да трови дните и нощите ми с капризи, побоища, конрол и всякакви ужаси в леглото, аз вече имах причина да посрещам слънцето. Казах си, че докато Ина поотрасне ще търпя всичко, за да има тя дом и майчина любов. Вероятно когато ме извади от морето си забелязал раните и синините по тялото ми. Повечето са от два дни. Имахме бурен скандал с Грозни. През смях ми заяви, че дъщеря ни вече е на шест години и ѝ е време да отменя майка си. Чудел се дали тя да не започне да учи с него тънкостите на занаята по-рано, отколкото започнах аз. За първи път се противопоставих, развиках се, че няма да позволя да почерни живота на детето ми! „Ще видим тази работа!“, изкрещя той и ме смаза от бой! Когато излезе да потуши гнева си с някоя бутилка в някой бар, събрах набързо един сак с дрехи и играчки на малката, пъхнах в джоба си документи и малко събрани пари и изчезнах с нея в нощта. Успях да хвана последният автобус за град, който е на час път от нашия. Там живее приятелка на мама. Още докато бях бременна открих телефона ѝ в едно старо тефтерче. Свързах се с нея и ѝ разказах историята за гаджето, което ме е зарязало бременна и тя се отзова на молбата да ми помогне, ако един ден се озова в безизходица, когато и да се случи това. Явно този ден беше настъпил. Озовахме се пред къщата на леля Поли посреднощ, но тя ни посрещна с радост. За първи път ядох нещо сготвено от някой друг и без да бързам, без притеснение, че чинията ми ще полети към пода или стената. За първи път някой ми се усмихваше, вместо да ми крещи. За първи път от толкова много време спах сама в леглото и пак сама се събудих сутринта. Леля Поли не ме разпитва нищо. Сама ѝ споделих част от историята. Казах ѝ, че пастрокът ми ме бие, че нямам пари, че нямам къде да отида. Съгласи се да гледа Ина докато си стъпя на краката, да намеря квартира и работа. Каза, че можем да останем колкото време си искаме. Следобяд приспах Ина и казах на приятелката на мама, че трябва да свърша някои неща и до няколко дни ще се върна, но искам момиченцето ми да е в безопасност. Написах едно дълго писмо, което ѝ дадох с молба да го предаде на малката когато стане колкото мен - на двадесет години, ако мен ме няма тогава. Леля Поли прояви разбиране и не ме подложи на разпит. Дойдох тук, на любимия си плаж. Исках да се сбогувам със света по залез и морето да бъде мой последен дом. Отпуснах се на пясъка и се разридах. Плачех от болка, но и от облекчение. Плачех от мъка по пропиляното си детство, по изгубената си младост, но и от радост, че дъщеря ми няма да живее в същия ад. Плачех, самосъжалявайки се. Плачех спомняйки си. Плачех и исках да измия цялото страдание от тялото и душата си. Плачех и се молех да ми бъде простен последният грях, който щях да извърша по собствен избор. Небето заплака заедно с мен, сълзите ми се сляха с дъжда и усетих, че е дошъл часът на раздялата. Следващото, което помня, си ти. Първият мъж в живота ми от когото не се страхувам. Първият, пред когото говоря толкова откровено за себе си. Не знам какво ще се случи сега, когато вече знаеш истината за гостенката си, чийто живот незнайно защо спаси, но знам, че не искам да разбърквам твоя и да ти предавам от моята горчилка. Виждам, че светът ти е различен, светъл и подреден, не искам да го помрачавам.

-   Нищо не помрачаваш, напротив, внасяш нов живот в тази къща. - успях да промълвя аз, опитвайки се да прикрия от Таня колко съм разтърсен от историята ѝ.

 

В следващите месеци ѝ дадох уюта и спокойствието, от които се нуждаеше. Тя не искаше да се намесвам, въпреки, че я уверявах, че в професията си постоянно попадам на подобни на нейният случай и искам да ѝ помогна с каквото мога. Разсейвах я всякак. Водех я по заведения, в мола, на кино и театър, на разходки с колата до съседни градове и красиви, исторически места. Исках да усети хубавата страна на живота, да изпита всичко неизживяно до този момент. Казваше, че единственото ѝ спасение било тайното четене на книги, с които се сдобивала от библиотеката, и в чийто свят се криела в часовете, в които оставала сама. Личната ми библиотека беше на нейно разположение и вече нямаше нужда да се крие когато чете. Веднъж взе книга от най- горният рафт, трескаво я погали и се разплака. Оставих я да се успокои преди да я попитам защо се разстрои така.

-   “Без дом“ е любимата ми книга.- хлипайки ми отговори Таня. – Препрочитала съм я безброй пъти и никога не мога да си контролирам сълзите. Една вечер Грозни си дойде много пиян и ме хвана да я чета. Грабна книгата и я разкъса на хиляди парченца. Нямало да му се правя на учена и важна. Събирах тайно стотинки, когато ме пратеше на пазар, за да купя нов екземпляр и да я върна в библиотеката.

-  Тази книга вече е твоя, Таня.- казах с усмивка. – Никой, никога няма да я докосне.

» следваща част...

© Боряна Христова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Джаксън, не се коси,.. просто от четените коментари, стигнах ди извода,че вместо да се коментира същността на произведението, се задълбаха в правилен прозопис...
  • Стоянов, жалко че не мога да харесам коментара ти, дори да му дам точки! Благодаря и приятно четене на втора част, вече е качена! 🎈
  • Интересна част,... интересни коментари за обогатяване на българският прозопис...Заслушайте се в говора на ТВ водещи, или случайни гости,.. ами каша от говорни грешки,.. а как ли пишат.
    Но тук говорим за произведението,...хареса ми и вече тръгвам към следващата глава
  • Филип, Зигфрид В. и Ивита, с цялата си душа ви благодаря за разбирането, споделянето и отделеното време да ме четете! ❤
    Ивита, както самата аз казах, благодарна съм за критиките, колкото и понякога да ги приемам трудно. Те също стимулират развитието ми. 😊

    Иринакис, кискай си се на воля. Аз се усмихвам. 😊
  • И аз прочетох тази първа част.... И коментарите. Но няма да влизам в подробности.
    Мисля, че Фил е прав. И... Боре! Мотивираният да се развива човек трябва да e благодарен на критиците си, както и да държи на здравословна дистанция ласкателите си.
    Нищо лично, разбира се! Просто принцип...И малко опит.
    Можеш! 🌷
    Очаквам следващата част. Бъди вдъхновена!
  • На мен също ми беше интересно да го прочета. Да видим какво ще стане - и аз чакам продължението! А за граматиката - аз съм на мнението, че една-две грешчици не са фатални, а както казва Нина може да се подобри. Помня, когато се борих с тоз пълен член проклет и даже накрая не знам дали го победих или той мене ме тресна по главата. Граматиката е важна, доколкото да не боде очите от това, което искаш да кажеш, мисля си... 😅😅 Всеки случай, прави това, в което вярваш, пиши това, което ти се пише. 😊
  • "Произведението се публикува на части" - е качено, и такава среща на описаните герои предположих, че е началото на сложен психотрилър. Помислих, че ще има продължение. Написах го като комплимент, нищо друго.
  • Не слушайте никого и пишете както на вас ви се иска.
    На мен ми хареса.
  • Богатият житейски опит и талантът нямат много допирни точки. Колкото до опита, когато някой ми каже, че има богат житейски такъв, се кискам в шепа неудържимо 😊
  • Нещо не ми даде да си допиша коментара.
    Христо, мисля същото за разказите и Кинг. 😊
    Пепи, не мисля, че е нужно да обяснявам очевидни неща в текста си. Успял мъж, за когото винаги жените са били забавление, намира любовта в изстрадала жена. Той разказва историята, редно е да си каже.
    Ирина, жена с богат житейски опит съм. Мога да преценя кога и как реагират хората, какво се случва в реалността, какво може да се случи в една художествена измислица.
    Мария, Щураче и Нина, на вас специално БЛАГОДАРЯ за милите думи и подкрепата! За мен отношението ви е ценно! ❤
    Благодаря на всеки прочел първата част на този разказ и споделил мнението си!
  • Всеки един коментар за мен е полезен, вземам от всекиго по нещо. Благодаря за всяко включване и изразено мнение!
    Има нещо, за което Мария е права и не се оправдавам с това. Отдавна имам проблем с проклетото членуване и вчера се замислих дали мозъкът ми не се бърка с правилата в испанският език. Например, тук ми се направи забележка, че е "сядам на любимия си диван", тоест не се членува, докато на испански ще кажа "me siento en EL sofa favorito". Предполагам, че след двадесет години предстой тези неща оказват влияние. Не, че не знам къде се слагат запетайки. Пишейки, обаче, понякога се бърза и има недоглеждане. Някой спомена, че редакторите не са тук за да ни поправят грешките. Изобщо нямах това предвид, а че си имам мой човек, който ми проверява нещата, но явно също не всичко вижда. Повече не смятам да коментирам граматическите си грешки. Не съм единствената, която ги прави.
    За Стивън Кинг. Много обичам също "Зеленият път", "Дългата разходка", "Гробище за домашни любимци", и т.н.
  • Ким, мисля че имаш добро перо за разкази. Тук е силата ти. Разказваш увлекателно и интригуващо. Пунктуацията е нещо, което се учи, убедена съм, че с всеки разказ и тя ще се подобрява. Чакам продължението!
  • Е, да . Между другото, своеобразната трилогия от филми ("Зеленият път", "Изкуплението Шоушенк" и споменатия "Мъглата" ) са дело на един и същ режисьор- Франк Дарабонт (мисля, че е канадо-американец). Наистина може би най-добрия интерпретатор на произведенията на Кинг за "голям екран".

    П.П. Даже доскоро се чудех защо при положение, че направи толкова успешни и харесвани и от феновете, и от критиката филми (да не забравяме наградите "Оскар", които получи за творбите си) след това не продължи в тая насока и не филмира още нещо на Краля (после научих, че Дарабонт се е набутал в няк'ви далавери и леееко незаконно усвояване на парички покрай работата си по филмите на Кинг)... Баси, да няма и няк'ва българска жилка в кръвта си, добрия, стар Франк :D !!??!!
  • За "Зеленият път"
  • Щураче, заинтригува ме. За коя творба става въпрос?
  • stormwatch, странно, не виждам между изброените, може би най-силната му творба.
    Ким, важно е как пишеш живота си, а там този тук правопис не помага Достатъчно е човек да се огледа и ще забележи това навсякъде. " Едно от най-големите бедствия на цивилизацията е ученият глупак."
    К. Чапек
  • Много от примерите на Пепи бяха и за мен полезни. Но нека не прехвърляме тежестта само върху граматическите изисквания. Да не забравяме, че Боряна живее доста години извън България и това също ѝ създава трудности в използването на езика. Добре е да отдадем нужното на нейното умение да пиши и завладява читателя - това няма как да ѝ се отрече. ✏️ Поздравявам те за това ти постижение, Ким! ❤️
  • Защото започва с "Външността и кариерата ми на преуспяващ адвокат са достатъчен стимул за дамите..." с изповедта на адвокат Димо Белев. Объркала съм се в изповедите, извинявай.
    Ще препрочета отново.
  • Всъщност (лично мнение), обаче един от най-добрите филми правени по Кинг е "Мъглата". Задължителен за гледане от всеки негов фен/фенка . Иначе, сред книгите- едни от най-добрите му неща (отново лично мнение, разбира се) "Живата факла", "Гробище за домашни любимци", "Мъртвата зона", "Играта на Джералд" (като споменахме "Долорес Клейборн" ), "Сейлъмс Лот", "Мизъри"... Препоръчителни за всеки, който тепърва навлиза в света на Кинг. И разказите му. Даже понякога си мисля, че истинската сила на Кинг е в по-кратките истории (разказите)- когато обаче препрочета някои от гореизброените (плюс още доста, които не съм посочил) тези "кощунствени" мисли бързо ми се изпаряват от кратуната...
  • Иринакис, благодаря за отделеното време! 😊
    За сега ще отговоря само по една точка. Чета Стивън Кинг /наричам го татко Стивън/ от петнадесетгодишна, а това, повярвай ми, не беше вчера. Не съм определяла кое е връх в творчеството му, а казах коя книга мен ме е докоснала най- силно. Да, прочела съм голяма част от романите му и съм гледала много от филмите, които са по негови творби. Най- любимият ми автор е той, макар да имам да наваксвам с четенето! Приятен ден желая!

    Пепи, не знам защо реши, че Димо е с Таня, "защото му трябва точно такава жена" или ще прави нещо с нея. Опитала съм да фокусирам историята върху миналото и отношенията на героинята с пастрока ѝ, но четейки отзивите на някои от вас, може би не ми се е получило. 🙄 Във втора част се появява полицията.

    Таня, Лина, много благодаря! ❤ Днес ще се пусна продължението.
  • Очаквам продължението.
  • Интересна история!
    Чакам продължението!
    Поздрави!
  • 'макар че', 'въпреки че' и др. са изрази, които нe се отделят със запетайка, а запетайката се поставя пред 'макар че", 'въпреки че', т.е. пред израза.
    'След хладниЯ душ'
    'в моя дом' - щом отпред има предлог или съюз, значи е второстепенна част /в/ и трябва да е с кратък член
    'моЯТ дом' - той, но 'В моЯ дом' - в него - второстепенна част, кратък. Както арси е обяснила
    И: редакторите в сайта са публикуващи, а не авторови.
    с Иринакис - в нещастни жени се влюбват определени мъже: доминантни, контролиращи и т.н. Мъже, които трябва да усещат, че някой се осланя и уповава на тях и е зависим от тях. И често са успяващи, защото контролът и усещането, че някой не може без тях, е част от успеха (според тях).
    Толкова по коментарите.
    Чакам следващата! И понеже в един разказ нищо не е случайно, очаквам да разбера защо му е точно такава жена, какво ще прави с нея?
  • ...но едва ли съществува човек, на когото лирическата да каже: излизам за няколко дни, дай това писмо на дъщеря ми след като навърши двайсет и да си чупи главата. И той, човекът (в случая леля пенка), да каже да, ами добре, ще и го дам и ще и гледам сеира, а ти явно имаш по-важни дела от нея през това десетилетие и няма да те спирам, и да не я спре, мислейки си, че излиза за сладолед, за има няма десет години. Чисто бял конец е това, също като камината, къщата на брега с топлия пуловер, топлите чувства и косите, разпилени по рамото!, които предполагат едно доста задълбочено и дори леко изтощитително приспиване от страна и на двамата хубавци.
    От мен толкова. Слагам оценка 3, защото ми е интересно да науча дали леля пенка е алармирала полицията, че при нея има непознато дете, чиято майка е излязла за няколко дни и е оставила т.нар. предсмъртно писмо, а тя е разбрала само какво да прави с писмото, но не и с детето, и ако е така, какво са казали ченгетата по този въпрос.
  • Кой дом, по отношение на принадлежността е доста глупаво зададен въпрос, защото е правилно да се попита чий и тогава отговорът е той, моят дом, ако въобще нечий дом е в състояние да извършва някакво действие, както арксия предполага, че е длъжен да върши, за да напълни члена, но да, може да гори, например. Той. В моя дом вече е друга бира. Имаме него, а не той, така че член в действие се намира по всяко време и навсякъде, било пълен или не толкова. Разказът е малко в стил арлекин, въпреки неприятните сцени. Но, ако наистина не сте чели долорес клейборн и намирате роуз мадър за връх в творчеството на кинг, поправете тази грешка, а дотогава не давайте вид, че сте на ти с въпросния господин, в случая Кинг, защото това е една от най-застреляните му книги, но за да се уверите, би трябвало да сте прочели или изгледали и другите му. С две думи, почти всички. В реалния живот може и да има успяващи мъже, които се влюбват в нещастни жени, но няма човек, на когото да кажете: излизам за малко
  • Обръщам им, но когато първо други ми обърнат внимание за тези грешки.
    То, за това и има коректори, редактори, за завеяни като мен... Не, че аз не трябва да внимавам, разбира се.
    Благодаря, Ice Heart!
  • Хахаха, да, Ice Heart, знам това. Не ми минава този въпрос през ума докато пиша, обаче. 😁😇
  • Безжичен, благодаря за изразеното мнение!
    Не съм от хората, които смятат граматиката за неважна, напротив. Посевместната неграмотност ме дразни и натъжава. Признавам, винаги съм имала проблем с кратък и пълен член, при писане. Не, че не знам правилата. Не мисля за тях когато пиша, явно. 😇 Имам си коректорка, но видно е, че и тя не всичко забелязва. Какво имаш предвид за пунктуацията? Какво пропускам пък там?
  • И по-рано съм казвал: "Добре разказваш". Но има сериозен проблем: Граматиката. Лесно е: След предлог не може да се употребява пълен член в м.р., ед. ч. (Например "в моят дом" е абсурд, трябва да е "в моя дом" - изключително просто правило). Пунктуацията също е за критика. Оправи тези неща. Има и програми за това сега. А приказки, че граматиката не е важна, да не те подвеждат - те са на комплексирани неграмотни хора. Има много такива тук. Можеш. Направи го, ако искаш.
  • Ще ми се на мен да е дълбокото. 😉
    Темата ме вълнува изключително много и това няма да е последният път, в който ще я засягам в историите си. Интересно ми е какво ще ти е мнението след втората, финална част. Близка приятелка ми каза, че мога да го обърна на роман, но ми се струва, че няма нужда от много разтягане. 🙄
    Филмът, за който говориш, е по роман на Стивън Кинг /моят любим татко Стивън/, който все още не съм чела. Най- любим негов ми е "Роуз Мадър", който също е по темата за домашното насилие и е една от най- тежките истории, които съм чела!
  • Тук ме потопи в дълбокото, Ким. Малко хора пишат за тези отношения. Много добре разказваш. Сетих се за един филм "Долорес Клейборн" Ако искаш го виж.
Propuestas
: ??:??