Човекът знаеше - той бе дошъл за него. Беше дошъл за душата му. Самият той – Дяволът! Знаеше, че този ден рано или късно ще настъпи, че ще дойде и неговият ред и затова от много дълго време бе започнал да се подготвя. Бе очаквал този час и затова не изпита ни най-малък страх. А Дяволът беше страшен. Много страшен. И хитър. Той винаги се появяваше неочаквано при избрания човек, за да отведе душата му със себе си. Там, откъдето нямаше  връщане назад! Където имаше само Страх, Забвение и Пустота! Дяволът разчиташе на изненадата и изкушението. Но този път Човекът знаеше всичко. Той се страхуваше от Забвението и Вечният Мрак и не искаше да се докосва до тях. И отдавна знаеше какво ще се случи. Беше подготвен и ни най-малко не се изненада. А Дяволът стоеше пред него, обвит в ореол от великолепие и страх и го гледаше. Най-важният миг бе настъпил! Човекът събра сили и също го погледна! Срещна очите му! Дяволът отвори уста сред надвисналата тишина, за да каже нещо и… тишината остана… Дяволът разбра, че този Човек е различен. Че е безсилен пред неговата душа и тя не му принадлежи. И победен, той бавно се обърна и се отправи към своя нереален свят.
А Човекът остана и усмихнато гледаше слънчевите лъчи, птичките, дърветата… Душата му ликуваше! Беше спасена! Завинаги! Мракът и Забвението бяха победени! Те се бяха самопогълнали и в този момент бяха невъобразимо далече от него. Той беше устоял на Изкушението и на Страха и завинаги бе останал част от този свят. Душата му беше безсмъртна!

    И само един кратък миг по-късно край човека премина едно малко дете. То тичаше след едно колело и го удряше с пръчка. И колелото се въртеше…
Детето даже и не погледна към Човека - може би дори не го забеляза. Просто взе все още ликуващата му душа и продължи своя безкраен бяг…
Никой не знаеше къде отива то, но всички знаеха името му - Време!

А Дяволът вече летеше към следващата душа…

Copyright AdrianBantchev 1999-2010