ЧУДЕСА

II

      Около седмица след това, влязох в Централна поща, свалих шапката и ръкавиците (началото на декември се оказа доста студено) и се запътих към централния салон, където се изплащаха пощенските парични преводи. Открай време получавах парите за служебни разходи по този архаичен начин. Краят на годината наближаваше и вероятно заради това, на гишето се беше заформила солидна опашка. Предколедни и новогодишни преводи към студенти, роднини и кой знае какво още. Наредих се и зачаках стоически, зяпайки разсеяно наоколо. Опашката вървеше бавно, възрастни женици с очила с големи диоптри попълваха бавно преводните бланки под погледа на търпеливата служителка. Вляво от мен имаше импровизиран щанд с коледни картички и други такива. От време-навреме се спираше клиент и купуваше по нещо. По някое време погледнах натам и видях жена в тъмновишнево палто и плетена шапка с пухкав помпон (изглежда бяха модерни за този сезон) да разговаря с продавачката. Беше с гръб към мен и не чувах добре какво говори, но продавачката и подаваше голям жълт пощенски плик. Жената взе плика, обърна се и мина покрай мен, като се оглеждаше търсещо към гишетата в другия край на салона. Докато се разминавахме, видях добре лицето и. Трепнах неволно и усетих, че стомахът ми се сви. Откъде ми е познато това лице, откъде? Възможно ли е? Едва ли, чудеса не стават, дори по Коледа. Редът ми наближаваше, но се чувствах разсеян и объркан. Обърнах се и видях жената да се привежда на едно далечно гише. Не е възможно, забрави. Или е възможно? Ами ако... Бързо реших – ако е в салона след като получа парите, ще я заговоря. Застанах на гишето и започнах да попълвам формуляра. Веднъж обърках и се наложи да го попълня втори път. Разсеяно прибрах парите във вътрешния джоб на палтото и се отдръпнах настрани, оглеждайки салона.

       - Господине, забравихте си личната карта.

Обърнах се. Момичето, което беше след мен на опашката ми подаваше картата. Офф, и нея съм забравил. Благодарих и се обърнах отново към салона. Жената я нямаше. Огледах внимателно, като обиколих гишетата, но не, нямаше я. Излязох в голямото фоайе и отново се огледах внимателно. Не, нямаше я и там. Ами така било писано, и без това граничеше с фантастика. Преди да тръгна към изхода, ми хрумна нещо. Тя купи плик за пощенска пратка, т.е. ще изпраща такава. Пощенските пратки се приемаха в другия салон в дъното на фоайето. Дали да не проверя и там? Бутнах летящата врата и погледнах без да влизам. Там беше! Стоеше с гръб към мен до едното гише и подаваше плика. Бързо се върнах и застанах до изхода на фоайето с лице към салона. След малко вратата се отвори, тя излезе и тръгна към мен. Погледът и беше вперен в бележката, която държеше – вероятно квитанцията от пратката. Приближи се и ме подмина, без да отделя поглед от листчето. Усетих, че пулсът ми се ускорява, но стоях безпомощно и не събирах кураж да предприема нещо. Ако ме беше погледнала, щеше да ми е по-лесно да я заговоря, но тя не го направи. Тръгнах бавно след нея по стълбището към изхода. Еех, така ли ще свърши всичко? Тя излезе, направи няколко крачки и спря на тротоара, правейки нещо на телефона си. Сега или никога. Приближих се бързо.

     - Прощавайте, сигурно греша, но... Камелия ли се казвате? – Гласът ми излезе дрезгаво. Тя ме погледна изненадано.

      - Да...

      - Медицинска сестра ли сте? Офталмология?

      - Да. 

Поех си въздух и казах тихо:

      - Здравей, аз съм ... Кентавърът.

Тя ахна и видях как очите и се разшириха.

      - Аз ... но как ...?

    - Да, знам, че това е невероятно, но се случва. Ще ти обясня, но предлагам да седнем някъде на кафе, защото от такова вълнение ми се подгъват краката. – Усмихнах се напрегнато.

      - Добре.

Тръгнахме към близкото кафене, но се оказа, че няма свободни маси.

      - Знаеш ли – наруши неловкото мълчание тя – тук наблизо има един китайски ресторант. Отдавна се каня да опитам чая, който правят там. Ти пиеш ли чай?

      - Амии, не съм голям почитател, но за случая ще се прежаля.

      - Чудесно – засмя се тя – хайде тогава. - Гласът и беше мелодичен и леко алтов.

     Ресторантът беше почти празен. Седнахме на една маса и почти мигновено се появи китайско момиче с меню. Камелия поръча особения чай, който искаше да опита, аз също.

      - Кой знае на какво приличам в главата – каза тя, докато сваляше шапката и оправяше косата си.

   - Приличаш точно на Камелия Шопова, щом успях да те позная – усмихнах се аз, вече възстановил самообладание.

    - Извини ме за малко. – Тя взе чантата си и се запъти към тоалетната. Когато се върна, беше сресана и долових аромат на току що пръснат парфюм. Добър знак – притеснява се как изглежда, значи съм я впечатлил. Междувременно китайката беше донесла чая и насочихме внимание към него, като неутрална тема.

      - Как точно се манипулира с това? – Повдигнах за синджирчето поставената в чашата кръгла цедка, пълна с чай.

      - Трябва да стои във водата около пет минути, не повече, като може да го разклащаш отвреме-навреме.

   - Аха. – Известно време разклащах мълчаливо цедката по указания начин. Тя правеше същото, като избягвахме да се погледнем в очите.

     - Все още не мога да повярвам, че това се случва. Опитвам се да пресметна каква е вероятността в град с триста и петдесет хиляди жители, двама от тях, запознали се преди седмица в нета, да попаднат по едно и също време на едно и също място. И при условие, че съм видял снимката ти за не повече от минута, да те позная. Струва ми се, че е едно към доста милиони. Май трябва да играем тото!

      - Всъщност как стана това? Разкажи ми.

Разказах и. Опитах се да го направя забавно и изглежда успях.

     -  Наистина невероятно. – Тя се смееше, но в очите и все още се четеше несигурност. Отпих от блудкавия чай и я погледнах.

   - Не вярвам в хороскопи, астрологии, съдбовни линии и прочие глупости, но това което се случи, тази феноменална среща ми казва едно – трябвало е да се срещнем.

     - Аз също вярвам, че човек сам кове съдбата си. Винаги имаш избор, но... трябва да внимаваш, защото това , което сам си причиниш...

      - Определено мислим по един и същ начин! Винаги съм смятал, че отговорността за съдбата на човека е в неговите собствени ръце. Да, има и случайности, но те са изключенията, които потвърждават правилото.

Известно време отпивахме мълчаливо от чашите си.

      - Не разбирам много от чай, но този ми изглежда пълен блудкач. – Наруших мълчанието.

      - Да, определено не оправда очакванията ми.

Отново мълчание.

      - Не можах да разбера, защо изведнъж престана да ми отговаряш. В скайпа имам предвид.

Тя остави бавно чашата си, без да ме поглежда.

      - Твърде много настояваше да се срещнем. Не понасям да ме притискат.

      - Струва ми се, че погрешно си ме разбрала. В никакъв случай не съм искал да те притискам.

      - Може и да си прав. Лошото на чата е, че не може да се усети интонацията.

Продължаваше да не гледа към мен.

      - Добре, приемаме, че е станала грешка. В такъв случай... занапред ще ми отговаряш ли?

      - Ами... мисля, че да. – Тя се усмихна и най-накрая ме погледна в очите.

Известно време се гледахме. Усещах как топла вълна се издига към гърдите ми. Боже, исках да и кажа колко много я ... харесвам.

      - Очите ти не са точно сиви, както ми каза. По-скоро са синьо-сиви, подобно на моите. Приятно синьо-сиви.

      - Ами да. – Тя се усмихна, леко смутена.

     - В крайна сметка, в България трудно може да се намери човек с истински, по англосаксонски наситено сини очи. Така че, нашите минават за сини.

Продължаваше да се усмихва, но дискретно погледна часовника си. Ами да, времето си тече.

      - Ками, ти сигурно имаш и друга работа. Аз малко така те... отвлякох.

      - Да, извинявай, но имам някои ангажименти.

      - Ама разбира се, аз също трябва да се връщам на работа.

    Потърсих с поглед китайката. Не я видях и затова станах и отидох до бара, където тя бършеше чаши. Платих, и когато се върнах до масата, Камелия вече се обличаше. Излязохме от ресторанта и застанахме един до друг. Протегнах ръка.

      - Много ми беше приятно, че се запознахме, Ками. Надявам се, че пак ще се видим?

      - Може би.

Държахме ръцете си известно време и се гледахме.

      - Ами... аз ще тръгвам. – Тя отдръпна ръката си. – Чао.

      - Чао.

     Целият ми работен ден мина като насън. Правех всичко механично, а умът ми блуждаеше. След работа минах през близкия супермаркет да взема нещо за хапване и се прибрах у дома. Вечерях и изгледах разсеяно новините – обичайните политически драми, тежки автомобилни катастрофи и протестиращи за нещо граждани. Накрая не издържах, взех телефона и отворих Скайп. Камелия беше на линия.

Кентавър: Ехо, какво правиш?

Kami: Ехо, чета книга.

Кентавър: Коя?

Kami: На изток от рая.

Кентавър: Опитвал съм се да я чета, но се отказах. Много харесвам Стайнбек – „За мишките и хората“, „Улица Консервна“, „Тортила Флет“, но тази ме измъчи. Това е класика, но американска класика. Само те си я разбират изглежда.

Kami: И аз май няма да успея.

Кентавър: Знаеш ли, чувствам се много приятно след тази феноменална среща.

Kami: Аз също.

Кентавър: Наистина ли?

Kami: Да.

Кентавър: Искаш ли пак да се видим?

...

Kami: Май да.

      До късно не можах да заспя. Толкова вълнения в един ден, и то приятни, отдавна не ми се бяха случвали. Толкова отдавна, че ги смятах за окончателно изгубени за мен. Възможно ли е отново да се влюбя? Възможно ли е старите рани да са заздравяли дотолкова? И дали го искам? Смятах се за имунизиран и това ми харесваше... досега...

Следва 3 част