ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ: ГРЕШНИЦИТЕ ОТ МЪГЛЯВИТЕ ХЪЛМОВЕ

       /хроника от края на миналия век/

 Ако някой ти каже, че в моето село живеят добри и порядъчни хора, не му вярвайте. Дори и да съм аз. Може и понякога да вършат нещо богоугодно, да  се държат прилично и да се усмихват , но всеки от тях има някаква тъмна страст, някаква срамна тайна или необяснимо злодеяние в миналото си.

    Някога селото е било като всички други в хълмистата част на Тракия. Обитавано от производители на жито, овчари , контрабандисти на тютюн и обикновени хайлази. В центъра белеела сравнително голямата за селските мащаби църква “Света Тройца” и съборът ставал на този ден. Но най- често Божия храм бил без пастир , защото жителите на селото никога не си харесвали свещениците и често позорно ги гонели. Години по- късно един професор от богословския факултет, родом от селото, се опита да съживи горе- долу духовния живот на съселяните си, но от това нищо не излезе. Наистина църквата беше ремонтирана и боядисана, покривът сменен, много от хората подариха икони или друга утвар. Но никакви ремонти и гастроли на начетени и амбициозни млади свещеници не успяха да я напълнят.

     Към петдесеттте години на миналия век  в нашия край откриха въглища и построиха електрически централи. Надойдоха много хора от всички краища на страната. Отначало живееха на квартири при селяните, после им построиха малки блокчета , които приличаха на руските комуналки, които видях значително по- късно в Одеса . В една от тях , в Одеса, естествено, живееше поредната ми страстна и краткотрайна любов, студент от Далечния изток от еврейско семейство, която трая цели три месеца!

    Всъщност, пришълците в селото ми бяха бедни хора. Постепенно се замогнаха и си купиха жилища в Стара Загора. Децата им учеха в университетите в София или Варна и почти не се завръщаха в селото. Някои от родителите също се върнаха в родните си места, след като се пенсионираха рано заради работата в рудниците.

    Когато започнаха промените, в селото бяха останали  опърничави и свадливи ,вечно мърморещи старци, със съзнание за особено голямата си значимост. Чоплеха земята в дворовете си , караха се с роднините си за парчетата върнати ниви и смятаха , че светът ще пропадне, ако не пълнят фризерите на синовете и дъщерите си с месо и зеленчуци,  или ако не сварят поне петдесет литра ракия.

    Немалка част  от къщите бяха празни. В тях се заселиха, кой знае откъде дошли, цигански семейства. Някои от тях преравяха земята, откъдето рудникът се беше оттеглил за стари железа , работеха на неколцината чорбаджии с повече ниви или добитък или просто висяха по барчетата , след като си получеха социалните помощи. Извън селото , в старото корито на реката, между бурените, растеше див коноп. В заведенията миришеше на трева, а някои си я гледаха в саксии в къщи.

    Спас и Веса дойдоха  тук преди повече от десет години от едно новозагорско село. Щяха да пасат кравите на  кръщелника на моите родители. Той беше направил голяма ферма заедно със синовете си.

    Всичко, което имаха, се събираше в стария “Москвич”. С тях дойде и петгодишната им дъщеря. Нямаше къде да живеят. Прибра ги местен човек в пристройката на къщата си. Беше ясно , че не могат да плащат наем и затова Веса чистеше  и помагаше за животните и на бай Манол. Самият той и жена му бяха заети в магазина . Не ги познавах добре, синът им ми беше съученик, после отиде да учи в Минногеоложкия в София, а аз предпочетох Варна. Не беше лошо момче. Май че още работи в рудника. И да го видя, едва ли ще го позная. Чувах по нещо за тях, защото дъщерята на Митко дружеше с моята, дори учеха в една гимназия.

   Отначало и Веса ходеше да пасе кравите, после остана в къщи. Роди момче и съседките й подаваха това- онова да го отгледа. Беше напета и хубава млада жена, едва ли имаше повече от двадесет и пет години.И изведнъж в селото плъзна слух, че детето не било от мъжа й, а от хазяина!

   Това промени представите ми за селските старци. Мислех , че може би дядото на Веса е по-млад от бай Манол. Както и да е, всъщност срам и притеснение  изпитваше  само жена му, леля Цонка. Мъжът на Веса беше вечно пиян, тя самата отпраши към Испания. А детето остана при сестра й.

 - Може и да са само клюки, казах на майка ми, че той е колкото татко!

- Ами!- опроверга ме тя,- Ако  видиш детето, също на Митко прилича когато беше малък!

  Детето било в трети клас и се откроявало като най- силния и способен ученик в селското училище.

  А то все още съществуваше, благодарение на децата на циганите.

-Мене ако питаш, продължих аз, никой не трябва да се притеснява или срамува. Щом детето е толкова умно, имало е смисъл...

   На гробището леля Цонка нещо се скарала с една циганка, чиито деца нагло просели по гробовете.

    Защо ли й трябвало!

-Ти ли ще ми кажеш,ма? Като съм циганка, защо не питаш мъжа си с кого спи и на коя дете направи?

   Скандалът бил велик  и за него подробно ми разказа леля, която почиствала гроба на братовчед ми.

   Изобщо, семейството си го биваше! Братът на бай Манол почти година живя в колата си на улицата. Беше се скарал с дъщеря си и тя не го пускаше в къщи. Понякога чичо ми му плащаше да го закара до Раднево или Стара Загора. Накрая  Емилия  негласно се съгласи той да обитава пристройката. Но да речеш, че отношенията им станаха по- топли, не. Просто се търпяха. Никой не знаеше защо се бяха скарали. Хората смятаха, че просто са люти и палят на четвърт, а после инатът не им позволява да се отметнат от решението си.

-Ходих да подстригвам брадата на  Стоян Тенев, каза ми на спирката Катя, момиче също от селото, сега фризьорка  в Раднево.- Беше я пуснал като на Робинзон Крузо!

    Някога на бащата на Стоян казваха “Лудия Теньо”. Преди много години бил женен за сестрата на свако ми , с която рано останали сираци без майка. Въпреки че били богати, мащехата искала да се отърве от момичето, за да се омъжат и нейните доведени дъщери. Дали я на Теньо, който също бил от богат род. Но човекът си бил луд. Биел я, тормозел я и вечер я карал да спи под леглото. Тогава свако ми се върнал от казармата, набил го и прибрал сестра си. После я оженили за един шивач от Раднево.

   Този Теньо има двама сина и една дъщеря, чисто луди като него. Жените им са най- битите и измъчени същества, които познавам. Синът на Стоян, Ангел,е досущ като баща си.

    Само дето баща му спи с жена му! Млада жена от бедно семейство, с баща алкохолик....Двете със свекърва си се бъхтят от сутрин до вечер с овцете и кравите.

     Е, вече падна ли ви шапката? На мене отдавна не ми прави впечатление, каквото и да чуя за някого от земляците си.Понякога се питам защо ли ми харесва да бродя из трънаците и да прескачам ръждясалите релси, да дишам изтлялата вече миризма на мазут...Понякога  е заради Гошо, моят племенник. Момчето не го свърта в къщи и все пак, на село му е по- добре, отколкото в Раднево , при досадния му по- малък брат. Вървим двамата и той е на мнение , че може да се забогатее от старо желязо , ако някой го пусне да прибере релсите. Точно тогава виждам някаква кола , на която товарят нещо. Поредната кражба от рудниците. По- добре да се връщаме, казвам на Гошо, че не се знае тези какви са...

• Мутри са, убеден е той, и сигурно са въоръжени.

  И от нашето село си имаме наша родна мутра. По едно време в селото се подвизаваха неуловими крадци . От тях пострадаха много фризери и градини. Майка ми се прости със всичките си буркани с грах и доматено пюре. А полицаят само много любезно разпитваше бабите, караше ги да пишат показания и накрая прекратиха делото, което, естествено, беше срещу неизвестен извършител.

  Извършителят беше неизвестен само за полицията. Всички знаеха, че това са група малолетни , организирани от един оръфан пройдоха с два зъба в устата, който продаваше зеленчуци на пазара. Но малките бандитчета имали непредпазливостта да ограбят и къщата на местния добре облечен бизнесмен, по- точно на баща му. И тогава станало хубавото.

   Атанас се върнал на село, най- напред набил полицая, а след това смлял кокалите на злополучния търговец на крадени зеленчуци. Кражбите престанаха, а селото се сдоби с Робин Худ.

   Тарторът на бандата изчезна някъде, покри се окончателно, а полицая го уволниха. Само че славата на Наско трая от ден до пладне. Изглежда, шефовете му вече нямаха нужда от него, жена му го напусна и той се върна на село да живее при баща си с едно дете на десетина години , което не се знаеше дали е негово.

   Всъщност, не съм сигурна дали има нещо общо с железния бизнес.

   Честно казано, не знам защо не ми се иска рудникът да изличи селото, както се говори. Свадливите старци ще си отидат скоро, моите връстници ще преодолеят раздвоението и окончателно ще се установят в градските си , празни сега апартаменти. Бурените ще превземат всички някогашни градини, ще израснат  ниски храстовидни акации, повет ще плъзна навсякъде, старите къщи ще се порутят съвсем...пътеките ще се заличат и никой няма да помни стъпките на дедите си, нито гробовете им...А и едва ли разпилените ни по света деца някога ще потърсят точно градините на дядовците си...Може би няма да потърсят и нас.

     Само че... аз съм свикнала да посрещам Коледа и Великден винаги на село и не знам  какво ще правя, когато вече там няма да има никого. Няма  никой да види запалените свещички на елхата пред къщата, нито великденските ми яйца, боядисани по всички правила на абстрактното изкуство, или съвсем без правила...Боже, нима и това някога ще стане? Разбира се, нима вечно ще посрещам Коледа и Великден?

   И в този миг ме обзема безкрайно отчаяние. Разбирам, че съм смъртна. Наистина.

   ...Е, сега знаеш и откъде съм, но нали така трябва. Да ти разкажа всичко,което знам за себе си, за света, дори за другите светове, завърши разказа си Ана, а Прокълнатия с нищо не показа, че е чул разказа й.