Жировичи, Свят Бета, 1470

  Дъждът, започнал с редки, отделни капки, постепенно се усили и сега идваше на плътни, хладни вълни, които вятърът запращаше в лицето на жената край кладенчето с мъртва вода. Двете деца – Миколка и Настя, се бяха свестили и вече се спускаха тичешком по стръмната пътека към все още празното дере, чието корито щеше да ги изведе право в Жировичи.

  Джиа изчака силуетите им да се разтворят в рядката мъглица ниско над посърналата земя. След като прииждащият нетърпеливо мрак ги скри от поглед, тя излезе от горичката и потърси по-сигурна сушина. Като не намери подходящо убежище, накрая се подслони в обширната хралупа на старата круша. От земята край дървото проточваха тънки стволове множество издънки, които образуваха заслон и там беше сухо и сравнително топло, ухаеше на дървесина и изгнили листа.

  Джиа се сви на кълбо в опадалата шума и изчака да премине разразилата се буря. Небето се проясни чак на сутринта. Дъждът постепенно отшумя и ангелицата излезе от заслона, разперила криле, които заискриха в лъчите на изгряващото слънце с розово, трепкащо сияние.

  Образ на жена в тъмночервена роба над дълга синя риза, и двете извезани със злато по ръбовете, възникна пред уморената от безсънната нощ несретница. Над главата на видението грееше ярка звезда, други две блещукаха на раменете ú. Лицето ú беше продълговато, изпито и печално, но сякаш готово да се усмихне утешително и да огрее с кротка светлина всички, имащи нужда от упование. Светлокестенявите ú коси със сребърни нишки в тях бяха полускрити от плътен воал от същата материя като връхната ú дреха, а краищата му се спускаха до раменете.

   – Мариам – промълви Джиа, спусна се към образа и падна в краката на Светата майка – моля те, в името на всичко свято, позволи ми да намеря и спася дъщеря си!

  – Тя е в кладенеца, Джиа, и е по-добре да остане там. Не мога да ти попреча да се опиташ да я върнеш, въпреки че знам, че това е обречена кауза. Но трябва да изпълниш и задълженията си. Сега имаш криле и си отговорна за това място. И ще бъде така много време.

  – Къде съм попаднала всъщност? Толкова е диво и усойно тук –далече от всички големи човешки поселения!

  – Сега е диво и усойно, но скоро ще стане дори пренаселено. Тук ще се издигне един от най-значимите манастири по тези земи. А е избрано, защото хората в тази страна почитат  почти всички разновидности на християнската вяра – по-голямата част все пак са православни, но има и католици, евангелисти, протестанти и още много други. Има и известно количество нехристияни – мюсюлмани, юдаисти… Някои пък обожествяват природата и се кланят на всички живо. Ще имаш възможност да ги опознаеш през годините. Освен това е близо до Украйна, а там къъм края на 20-ти век се случва нещо важно.

  – Чернобил ли? Искаш да го предотвратя?

  – Това не е възможно, но си в състояние да помогнеш на много хора.

  – Но какво въобще е възможно? Знай, че няма да си тръгна оттук, докато не направя всичко по силите си, за да измъкна дъщеря си от този капан! Колкото и години от живота ми да отнеме!

  – Е, поне имаш причина да останеш. Джиа, няма да ти преча, но чуй сега какво трябва да направиш междувременно, за да не загубиш пак крилата си! Малко смирение и доверие в Божията воля няма да ти навреди!  Ще живееш в хралупата и ще пазиш медальона. Ще се явиш днес на свещеника, отец Ягор, и ще му кажеш за билките, които ще ти посоча. Двете деца се разболяха от водата в кладенчето и ще заразят и други жители в селото. Местните познават тези билки, ползват ги от векове, но поотделно. Отварата не лекува изцяло, но помага на тялото да се справи със симптомите. Това в конкретния случай е достатъчно. И остани край крушата! Местните почитат дърветата, тук ще бъдеш защитена.

  – Ще направя, каквото казваш, но думата дърво предизвиква неприятни спомени у мен, знаеш! Освен това пантеизмът в същността си не е ли идолопоклонство?

  – Да, дървото ти напомня за греха – твоя и на човешкия род, Нюуа. Нашият грях!

  – Аз само проявих небрежност, а трябва да я изкупвам вече хилядолетия. Защо, Ева-Мария?

  – Защото носеше отговорност… Знаеш ли, никой от векове не ме е наричал с това име? Отвикнала съм!

  – Аз също предпочитам да те наричам Мариам, свикнала съм, но това не отменя факта, че ти си Ева, прамайката, родоначалничката на човешкия род.

  – И съгрешилата заедно с Адам. Послушала завистливата змия Шуайджан, обладана от злото на Долния свят. Прокълнатата да ражда в мъки и болка и да бъде в непрекъсната вражда със змийския род. А после сърцето ú да бъде прободено с меч, когато види Сина си да страда на кръста заради целия човешки род. Да, аз съм Д-Ева. Ева от свят Делта, наречена по-късно Мария, на която се даде шанс да изкупи вината на човешкия род като роди непорочно Божия Син.

   – Ти обичаш Свят Делта, за разлика от Адам, който се привърза към първия Свят, Алфа. Къде е всъщност той, какво стана с него?

  – Имаме аватари във всички Светове, но си права – първият ми съпруг предпочита първия по ред Свят. Родих му много деца, но той не се разкая и не пожела изкупление. Затова Създателят ме прати през Гърлото в храма в Йерусалим, а после ме даде на праведния Йосиф. Той беше и е истинският ми съпруг, Джиа!

   – А Адам?

  – След като му даде много шансове, но без резултат, Създателят го превърна в това…

  Мариам вдигна ръка, сложи я като фуния пред устата си и се провикна:

  – Ехооо! Какво още да направя, за да почувстваш разкаяние, дадох ти всичко, което можах, бях твоя спътница, майка на децата ти, изгубих единия си син, убит от другия, какво още бих могла да дам?

  „Да дам, а…дам, дам…дам“,  повтори ехото и на Джиа се счу мъжки шепот и приглушен плач.

  – Той не може да отговори, може само да повтаря думите на другите. Това е наказанието му, защото не е мислил със собствената си глава и защото за толкова години нито веднъж не съжали за стореното  – каза печално Мариам.

  – А какво стана с Шуайджан, прелъстителката?

  – Никой не знае със сигурност. След като Създателят я прогони от Едем заедно с нас, пътищата ни се разделиха. Чух, че се установила в планината Чаншан в Китай, но са я виждали и на други места. Тя има способността да бъде на няколко места едновременно в пределите на един и същи Свят и без да е пътувала във времето. Никой друг не го умее. Освен един, разбира се, и той, за щастие, е на страната на Светлината. Този, който може да пребивава едновременно в образа на човек, огнена птица и танцуващ жерав от стенописа в една кула.

 – Съпругът ми, Тай – гримаса на болка и отчаяние изкриви лицето на ангелицата. – Сърцето ми е разкъсано на две, Мариам, не издържам повече тази мъка!

  – Той ще се оправи, Джиа. Фактически, човекът Тай още не се е родил, докато  фениксът съществува от хилядолетия, че и повече. Не се тревожи, не е толкова лесно да бъде унищожен. Не знам дали въобще е възможно. За съжаление, същото може да се каже и за Шуайджан. Трябва да се съсредоточим върху усилията да сведем до минимум пораженията, които нанася. Тя мрази Създателя и човешкия род и може много да навреди, не го забравяй!

 – Няма! – каза тихо и решително Джиа и сведе глава пред видението, което направи кръстен знак и се разтвори във въздуха. 

/Следва/

  Неформални бележки на Критиците дяволоид и ангел:

  – Άбе, някои разправят, че сме приказвали като „нек`ви махленски клюкарки на мегдана“, а не като Критици!

  – Че то лъжа ли е? Да не мислиш, че не мога да му дръпна едно По причина на многоизмерната полифоничност на лирическите субекти в повествованието перцепцията на авторовия глас среща някои обективни предпоставки за лимитирана ареалност.

  – Леле, това по Михаил Бахтин ли беше?

  – Нещо такова.

  – Имаш там една тавтологийка, ама нищо!

  – Къде, бе?

  – По-полека, не скачай! Многоизмерна полифоничност що ще рече?

  – А, да! Ама все пак го докарах, нали?

  – Абе не съвсем баш, ама карай! Виж, винаги може да се намери средно положение.

  – Аа, не споменавай думата средно! Носи некои специфични конотации. Кажи по-добре – мезоскопично. По-изискано звучи!

  – И по-завъртяно!

  – Кой както иска, така да си го разбира. Ние тука водим неформален разговор, не четем сказки на седенки.

  – Ти и за сядане не споменавай!

  – Щоо?

  – Близко е до „седалище“.

  – И какво?

  – Знам ли?

  – А това с Девата, дето била всъщност Ева, нали е само образ на изкуплението на първородния грях от Света Мария? Някой от читателите да не го възприеме буквално?

  – Тя Мирабела рая премести, че това ли ще ú се опре? Смело момиче! Ама това с ехото Адам стана малко като в песента: „Какво аз мога да ти дам, освен единствено детето? О-оό-о!“ Ха-ха!

  – Той ú е дал много деца, а тя – неблагодарницата, отишла при оня старчок Йосиф дърводелецът! Не можеш ги разбра, жените.

  – Подсъзнателно пак при дървото се е намърдала, ха-ха!

  – А раят? Не е ли там, в Табха?

  – Кой го знае? В Библията са изредени други реки, нищо не се споменава за Йордан и долината Табха.

  – Това с Табха вече е за целите на сюжета. Ние пишем фантастична история, не документалистика – нито научна, нито есхатологична. Казано с думи прости – измишльотина!

  – Ние пишем? Ти пък къде се слагаш?

  – Всички имаме заслуга!

  – Да, да, някои са сложени Над, други Под чертата, но всички имат заслуга, ха-ха!

  – Знаеш ли, оня ден нашата авторка без малко да ни шътне още по-надолу от Под чертата.

  – Че от това по-надолу накъде?

  – Има, има, ама тихо, да не чуе дяволоидът /уф, то и ти си дяволоид, ама нейсе/. Не се ли сещаш? В коментарите.

  – Въх, не думай! Срам и позор. Ние? В коментарите? Е, те това падение не бих го понесъл. No way!

  – Я говори човешки, не ти го разбирам тоя No way!

  – Казано по човешки, на бабината ти трънкина!

  – Ами така кажи, бе човек, какви ги плещиш разни изкилифенчени!

  – То тоя Мирабелин „рай“ на мен ми мяза на нещо средно между ядрен реактор и огнеупорен сейф с ключалка с шифър. И часовници си имат…

  – По-кротко със средното! Тоя шифър само да не се окаже „шифърът на Леонардо“!

  – А Създателят някой ядрен физик от…

  – Шшт! Не издавай! Няма да е интересно.

  – Абе, брато, какво да издавам, къде другаде виреят ядрени физици, освен в ЦЕРН и нейде към Чикаго. А ние все из Европа и Китай се мотаем, време е да се разходим и до Америка.

  – Тихо, бе човек! Уф!

  – Не съм човек!

  – Знам, и аз не съм, но нищо човешко не ни е чуждо. Добре, закриваме ли вече седенката?

  – Щом си рекъл?

  – Ами реквам.

  – Хи-хи!

https://www.youtube.com/watch?v=CdwYSXLFffE&list=PLkweKuUwQvB6alH_zWq8nTtLPNYNgG0jg

 – Ами това тука какво е?

 – Видео под чертата. Към бележките. Нововъведение на Мирабела.

 – Уф, сакън, аман, аман! Хи-хи!