Разбърканата ú от вятъра коса беше паднала пред лицето ú и го скриваше, така че сега той си спомняше само очертанията му.

                                                              Клифърд Саймък, "Царството на злото" 

                                                             Бергамо, Свят Гама, февруари 2020        

  – Тази история е толкова невероятна, че съм склонна да я приема за истинска – Лаура навлече якето си и погледна към баща си. – Ти никога не си ме лъгал – нито веднъж през целия ми живот! Мама казва, че може да се заблуждаваш, но не лъжеш, просто не умееш. И че в това ти е грешката – така печелиш много врагове. Хората, които не спестяват истината, не са много популярни. Както и да е, ще ми трябва време, за да осмисля всичко, което току-що чух. И вероятно ще имам въпроси. Но сега трябва да вървя, Джанкарло ме чака. Закъснявам вече с половин час. Той е свикнал, но не искам да злоупотребявам с търпението му.

   – Върви, дъще! – каза примирително професор Висконти. – Знам, че е трудно да се повярва и колко необичайно звучи. Струва ми се излишно да ти напомням, че не трябва да казваш на никого, дори на Джанкарло!

  – И да разкажа, никой няма да ми повярва. Най-много да решат, че съм луда. Не бих рискувала репутацията си на трезв скептик с разпространение на истории, които звучат като небивалици от приказките.

  Лаура тръгна към вратата. Внезапно спря, обърна се и отправи странен, малко отнесен поглед, този път към очилатия китаец.

  – Тя е по-добра, защото е по-добра – каза загадъчно девойката.

  –  Моля? За кого говориш? – отрони смутено Дешанг, но имаше вид, сякаш са прочели мислите му, които той старателно се е опитвал да скрие –  дори от себе си.

  – Момичето от песента. Не от тази, от другата – натърти Лаура и пристъпи от крак на крак с белите си маратонки.

  Дешанг се изчерви и всячески се стараеше да не гледа тези стройни и толкова привлекателни крака.

  – Не знам какво имаш предвид…

  – О, стига! Тананикаш си непрекъснато тази песен. Толкова често, че запомних няколко думи. Пуснах ги в Ютюб и… воалá! „Името тии, значи светещ яспиис…“ – запя неуверено и доста фалшиво Лаура. – Коя е Юймин?

  Въпросът, зададен от упор, съвсем обърка младия учен. Лицето му се изкриви в странна гримаса, на очите му излязоха сълзи. Той мъчително преглътна.

  – Юймин ли? – професор Висконти, който разсеяно прелистваше някаква книга, вдигна поглед. – Юймин пристигна в Бергамо тази сутрин. Имаше да урежда някои неща на баща си. Но вече е във вила „Отоне“ и ще вечеря с нас. Защо питаш?

   – Не питам аз! – каза рязко Лаура и хлопна вратата на хранилището. Откъм коридора отекнаха забързаните ѝ стъпки.

  Професор Висконти разпери ръце и поклати глава:

  – Деца! – промърмори той. – Дори и когато пораснат и станат самостоятелни, създават непрекъснато грижи.

  – Коя е Юймин? Тя… съществува? – Дешанг не усети, че повтаря въпроса на Лаура и се почувства неловко.

  В гласа му се долавяше напрежение и някакво неистово очакване, като че ли съдбата му зависеше от отговора.

  – Юймин ли? – Бруно Висконти продължи да прелиства книгата, но си личеше, че мисли за нещо друго. – Дъщерята на един приятел. Китаец, между впрочем! И твой съгражданин, от Ухан. Много приятно момиче! Честно, скромно, умно. Ще се запознаете довечера. Дешанг – каза нетърпеливо професорът и си личеше, че нещо го тревожи, – карабинерът ми спомена, че си искал да говориш с мен.

  – Да – сепна се младият мъж и лицето му стана загрижено, – трябва да ти кажа нещо. Нещо, което се случи с един от работниците в нашата лаборатория, в Ухан. Много прилича на това, което стана днес сутринта с доктор  Виктор Бинг.

  И Дешанг разказа накратко историята със загадъчната смърт на Хенг Чун в психиатрията в Ухан.

  – Възможно е двете събития да са свързани – каза замислено професор Висконти. – Но все пак, този Хенг не е бил учен, а хигиенист. Нещо не се връзва. Но съм сигурен, че и двата случая имат отношение към странната трансформация на прилепите, която се наблюдава в последно време навсякъде по света. Доктор Бинг работеше по механизмите, чрез които действа причинителят на заразяването с новия вирус. Беше открил нещо. Но не успя да ми каже. Освен това той е един от най-изтъкнатите специалисти по създаване на ваксини в света. Имахме късмет да работим с него! Трябва да проучим този въпрос в детайли. Между другото, все се каня да те попитам – как въобще попадна в хранилището? Доста е далече от лабораторията горе. Не е място, на което можеш просто да се натъкнеш, както си вървиш.  

  – Точно това е интересното – Алибей ме доведе тук. Онзи леко странен малайзиец, с когото се запознахме есента и който после идва няколко пъти във вила „Отоне“ да пием чай.

  – Алибей Симън?

  – Да, шантава история! Първо го сънувах, а после сънят се сбъдна, тоест, не точно, но… Видях го да върви по коридора и тръгнах след него, заради съня… Сложно е – запъна се Дешанг, защото почувства, че това което казва, звучи не особено логично. – И беше облечен в клоунски дрехи – завърши вече съвсем обезкуражено младият мъж и погледна извинително. – Знам как звучи, професор Висконти…

  – А, не, звучи си съвсем нормално – в общия контекст… – каза кисело професорът. – Но е невъзможно да си го видял! Той не е тук. Тоест, тук е, но вчера замина за Милано, да купува билети за мача. И да доведе сина си. Правят му някакви изследвания там. Момчето е болно от години.

  – Но как тогава...

  – По всяка вероятност ти се е сторило. Но Тай Уанг, бащата на Юймин, ме предупреди за него. Той работи с дъщеря му по някаква сделка и изглежда, че старият му няма никакво доверие. И е странно, че винаги, когато ти си в Бергамо, довтасва ни в клин, ни в ръкав и той. Винаги има някаква причина, но… Прекалено много съвпадения станаха!

  – Да, и на мен така ми се струва.         

  Дешанг вървеше вече около 15 минути по влажните, неуютни коридори на бившите римски катакомби, а така и не намери стълбището, за което спомена професорът, когато го упътваше обратно към лабораторията.

 „Десетина метра направо по коридора, после наляво, после покрай склада за консумативи, после надясно, нагоре по стълбището… Дано съм запомнил правилно! Но не видях нито склад, нито стълбище, само врати и коридори, коридори… Професорът не можа ли да се качи с мен, а ме остави да се лутам! Пак потъна в четене на някакви стари книги, какво въобще търси?“

  Дешанг продължаваше да върви из лабиринта, слизаше надолу и се изкачваше нагоре, но все не намираше пътя към лабораторията. Коридорите се стесниха и вече не бяха толкова добре поддържани и осветени. Той бутна няколко врати на различни помещения, но пред тях имаше железни решетки, всички заключени. Таваните станаха ниски и сводести, коридорите се разклоняваха в различни посоки. Нямаше вече прясна боя по стените, лампите бяха все по-нарядко, а накрая съвсем изчезнаха и той се принуди да включи фенерчето на телефона си. Опита да се обади на професора, но нямаше обхват.

  По един от коридорите вървя доста време нагоре и у него се появи надежда, че най-после ще излезе на повърхността, но тунелът неочаквано свърши с грапава стена от дялани камъни. Отстрани имаше висока сводеста врата с изображение на лъв. Вдясно и вляво се откриваше неголямо полукръгло пространство, но нищо повече – коридорът не продължаваше нататък.

  Дешанг се опита да отвори вратата, но не успя. Оставаше му само един изход – да се върне обратно, което означаваше да продължи да се спуска по дълбоките 12 метра катакомби на два етажа, които се простираха на няколко километра, и започвайки от Цитаделата в Стария град, минаваха под парка на вила „Отоне“, стигайки чак до брега на река Ада, където излизаха на повърхността.

  Перспективата не беше особено привлекателна, но нямаше друг начин. Дешанг въздъхна и се приготви да се гмурне отново в хладния мрак на подземния лабиринт, когато се чу силен тътен, стените се затресоха, после таванът внезапно се срути и отгоре се посипаха отломки, пръст и трева, а накрая нещо голямо и тежко се изсипа от ръба право върху стъписания учен, който инстинктивно протегна ръце. И добре, че го направи…

   – А така! – промърмори Мирабела. – Няма само аз да пропадам в разни дупки като Алиса в Страната на чудесата. Да благодари, че не му стоварих Персефина на главата, едва ли щеше да я удържи! Щеше да го смачка като насекомо под огромното си туловище.

  Беше млада жена, около тридесетте, слаба и изящна като статуетка. Краката ѝ…

  – А, не! Стига с тия крака! – извика хазартно писателката, увлечена от потока на собственото си съчинение. – Този път няма да има крака, поне не на показ, да видим сега пък по какво ще се захласне! Ще я опаковам от главата до петите като пашкул! Ха!

  Беше обута в бежов вълнен панталон, втъкнат в черни ботуши до коленете. Носеше кафяво палто, а на врата ѝ беше завързан светлооранжев кашмирен шал. Черната ѝ коса се беше измъкнала от шнолата и закриваше бледото ѝ лице.

  Дешанг вдигна глава към отвора, синеещ на няколко метра над тях. На самия ръб висеше черната ѝ кожена чанта, закачена за някакво коренище.

  – Госпожице! – прошепна Дешанг, като я положи внимателно на каменния под.

  Девойката се размърда и простена. Лицето ѝ все още беше закрито от буйния поток разбъркани коси, откриващи само едното ѝ ухо. Младият мъж неволно се загледа в това ухо – малко и с цвят на слонова кост, толкова изящно и съвършено, сякаш беше творение на ренесансов майстор.

  – Е, и малкия си пръст да му беше показала, и по него щеше да се заплесне. Мъже! – Мирабела въздъхна. – Обаче трябва да напиша нещо и за женската аудитория. Дали да не съблека някой красавец като Габриел, например? Само мъничко, колкото за раздразване на въображението. Не, Габриел си е само мой и само аз ще се любувам на красотите му! А, нали обещах на Алибей да му сменя одеянието. Дали да не съблека него? Само че той е на няколко хиляди години. С тези негови кокили едва ли ще зарадва някого. Трябва да помисля! Пък и как да го събличам сега? Нали е зима! Ние, жените, сме готови на всякакви жертви, само и само да привличаме, но мъжете са по-изнежени, не се събличат току-така!

  Мирабела се засмя и продължи да пише с подобрено настроение.

  Девойката отвори очи и отново изстена. Огледа се уплашено наоколо. Сега Дешанг видя ясно лицето ѝ. Беше нежна, с чиста и гладка кожа, великолепни тъмни очи, тънки, малко строги вежди, високо и гладко чело. Беше истинска красавица! Беше момичето от песента, която не даваше мира на учения нито денем, нито нощем – беше жената от неговите сънища! На ревера си носеше малка сияеща брошка, като тази от хранилището, но главичката на дракончето беше червена и сияеше с мека и ненатрапчива светлина.

  – Юймин! – отрони Дешанг и не знаеше какво друго да каже.

  – Познаваме ли се? – попита девойката и смръщи чело в усилие да си спомни.

  – Да! Не! Почти… – Дешанг не знаеше как да ѝ обясни, но тя, изглежда, го разбра.

  – Виждала съм ви по телевизията! У дома, в Ухан. Вие сте онзи учен – Дешанг Джан. Какво правите тук?

  Младият мъж не успя да отговори. Нов трус разтърси катакомбите и тунелът над главите им беше отново затрупан. Внезапно една от стените се пропука и оттам заструи вода, която постепенно се усилваше. От разцепените плочи на пода също започнаха да избиват фонтани.

  – Какво е това? Откъде е тази вода?

  – Сигурно сме близо до павилиона на Четирите добродетели.

  – Да, натам бях тръгнала.

  – Под него има тръби, по които тече вода. За атракциите.

  – Не ги ли спират през зимата?

  – Не знам, но трябва да се махаме оттук, колкото се може по-скоро!

  Дешанг помогна на девойката да се изправи. Не беше ранена и двамата тръгнаха надолу по коридора. Но още един трус им отряза единствения път, който беше останал. А зад гърба им водата се покачваше и заплашваше да ги залее.

  Дешанг се заоглежда като пленено животно. Започна да шари по стените в желанието си да открие изход. Стигна до вратата с лъва над нея. Част от скулптурата се беше отчупила и парчетата се въргаля по мокрия под. Под образа на животното се беше отворила дълга пукнатина. Дешанг натисна с рамо вратата от тази страна и тя поддаде.

  – Бързо! – викна той на девойката.

  Двамата нахълтаха в помещението и хлопнаха вратата, миг преди придошлата вода да ги застигне и залее.

                                                                                                             /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=Zzi_AojRfPA