Роди се в болницата. Момче. Беше пълничко, пухкаво, красиво бебе. Късно дете - отдавна очаквана рожба.

Не мина ден, в който пред вратата на отделението, под прозореца или по телефона близки и далечни роднини, приятели и съседи на родителите да не поискат сведения за състоянието му. Почти всеки час от неговият кратък живот подробно биваше анализиран.

След около седмица пред болницата спря огромна бяла кола. До водача седеше щастлив бащата с още замаяна от алкохолния маратон глава. Зад лимузината се извиваше опашка от различни по големина, цвят и марка автомобили. От тях се изсипа внушителна тълпа, която бързо се скупчи на входа.

Когато майката и детето, заедно с усмихнатата акушерка, се появиха в дъното на коридора всички се втурнаха към тях. Не съвсем закрепналата майка беше принудена да крепи рожбата си с една ръка и едва не го изпусна, докато приемаше цветя, отвръщаше на ръкостискания, прегръдки и целувки. От своя страна бебето показа необикновено търпение – изчака да завърши цялата тази церемония и направи солиден опит да скъса гласните си струни.

Детският плач предизвика различни реакции. Една част от посрещачите спонтанно заръкопляскаха. Майката с немощен глас започна да го успокоява. Изпадналият в лека сънливост горд баща на син опасно се наклони напред, но навреме беше подкрепен от двама мъже до него. Една леля на отрочето поразбута близко стоящите и енергично размаха бяла кърпичка над зачервеното му от напрежението личице. След малко посрещането завърши. Акушерката си забрави букета и си тръгна с подареното от бащата благодарствено пакетче. Посрещачите се заизнизваха към изхода, а голямата бяла кола потегли с детето и неговите родители.

Растеше под широкото и грижливо крило на обичливата фамилия. Майката излезе в безсрочен отпуск и се посвети изцяло на отглеждането му. Нейните ласкави грижи се разпростираха ежедневно и неизменно от сутрешното събуждане през хигиената и храненето, игрите и разходките, възпитанието и обучението до вечерното заспиване. След това идваше подготовката за следващия ден с пране, гладене и куп други дейности. Заспиваше с четене на последните публикации за физическото и нервно-психическо развитие на детския организъм. Строгият и добре печелещ пари баща осигуряваше необходимо изобилие от блага, пътувания и развлечения, които позволяваха на семейството да живее в доволство. Зачервените бузки и щастливата усмивка на детето бяха награда за техните усилия.

Излетите сред природата отпадаха от плановете, ако не беше достатъчно топло, ако валеше или имаше вятър. Хрема, зачервено гърло, температура – това бяха неща, които много рядко ги спохождаха, благодарение на подготвеността на родителите, устойчивият организъм на детето и навременната намеса на лекарите. Бурна беше радостта им, когато проходи. Наскоро след това произнесе първите си думи. И двете събития бяха отбелязани с подобаващи празненства.

Но един ден се случи… Скъпоценното малко човече се закашля, после кихна няколко пъти последователно. Очите му се наляха със сълзи и то се разплака неудържимо. Майката изпадна в паника, сълзи се застичаха по бузите ѝ и едва успя да извести съпруга си за бедата. Той бързо пристигна, изстреля няколко укорителни изречения към жена си и грабна детето. Скъпата им кола потегли рязко към болницата с включени светлини и мигачи.

По незнайни пътеки мълвата обходи близките на семейството и мнозина от тях скоро обсадиха вратата на спешното отделение. Коментираха загрижено, обсъждаха предполагаеми диагнози и формулираха мерки, които в бъдеще трябваше да гарантират цветущото здраве на детето.

Не след дълго дежурният лекар излезе и спокойно обясни на не съвсем искрено обезпокоените чакащи, че кихавицата е предизвикана от попаднала в нослето миниатюрна трохичка. Той само направил така, че детето да кихне още веднъж и с това лечението приключило. Присъстващите изпуснаха дълбока въздишка на облекчение и се разотидоха.

Когато детето поотрасна бащата заяви на жена си: „С това дете не бива повече така – по цял ден то вижда само теб! Трябва да играе и да расте сред свои връстници“. Решиха тя да се върне на работа, а детето да водят на детска градина. На загрижените им въпроси учителката отговаряше, че то все още трудно се заиграва, често плаче и не е лесно да бъде успокоено. „Но с всички деца отначало е така – бързаше да добави - после свикват“.

Един ден, като видя, че майка му е дошла да го вземе, детето се зарадва много, затича се бързо към нея, къдравата му главица закачи острият ръб на една маса и то се търкулна на килима. От масата върху него се посипаха наредените там играчки. Писъкът му огласи цялата занималня и няколко от играещите там деца неудържимо се разреваха. Настъпи хаос, майка и учителка се втурнаха да го изправят и едва не се сблъскаха. После момчето се оказа в прегръдките на майка си, която забеляза как веднага на челото му се образува продълговата синя подутина.

След това премеждие в дома им повече не се спомена и дума за детска градина. Още на следващият ден пристигнаха двете баби. Разпределиха си задълженията и времето за тяхното изпълнение. Докато едната тичаше с отмалели нозе, готова да угоди на всеки каприз на внучето си, другата лежеше като пребита, събирайки сили за своята смяна.

С голяма чанта на гръб и огромен букет в ръце първокласникът пристигна за първия си учебен ден. Симпатичната му учителка го посрещна с окуражителна усмивка. Заведе го при другите деца, които непрекъснато се въртяха, блъскаха се, настъпваха се, но чудното беше, че никой от тях не плачеше и не се сърдеше. Боязливо поглеждаше той ту към майка си и баща си, ту към учителката и закачливите палавници. Очакваше някой да се намеси и да въдвори ред, но възрастните сякаш нищо не забелязваха.

Всеки ден ходеше на училище с придружител. Преди да го отпратят към класната стая получаваше неизменната заръка:

- Внимавай много! Не се карай с децата! Слушай учителите! И се пази!

Нито за миг не забравяше тези съвети и винаги беше много предпазлив. Никого не обиждаше, с никого не се спречкваше. Нито веднъж не стана участник в сбиване или причина за разправия – винаги беше отстъпчив и разгорещените му опоненти бързо охладняваха. Избягваше познанства извън своя клас, не се сдружи трайно с никого: „Гледаш ги – уж добри! Пък после…“. В игрите се включваше предпазливо и скоро се отказваше, защото те винаги се усложняваха и ставаха опасни.

Годините минаваха.

Улиците пресичаше след внимателно оглеждане и винаги на пешеходните пътеки. За сладоледа знаеше, че е студен и от него боли гърло,че рибата е с много остри кости, че газираните напитки са вредни и употребата им не е желателна. Спортът калява организма, но контузиите са почти неизбежни и за предпочитане е да си зрител вместо участник в състезание.

Към учителите се отнасяше внимателно и уважително. Уроците си готвеше старателно, задълбочено и според изискванията на съответния преподавател. Слаба оценка получи само веднъж – бележникът му беше с оценките на безупречно изпълняващ задълженията си ученик. Беше пример за цялото училище.

Формулата „Пази се!“ с възрастта добиваше все по-дълбок смисъл. Вече беше свидетел на няколко пъти как негови близки завинаги се простиха с този свят заради неразумния си и непредпазлив живот. Да живее по правилата за дълголетие и да елиминира всяка причина за преждевременна смърт - тази идея все по-трайно се настаняваше в съзнанието му и определяше ежедневно хода на мисълта и маниера на действията му. Страхът от такава смърт диктуваше поведението му дори в редките случаи, когато се включваше в играта на футбол - всеки път избираше да е вратар. Не се научи да кара колело – страхуваше се да не падне! Не се научи да плува – дълбочина, при която краката не докосват дъното намираше за опасна! Почивките на море прекарваше на плажа като от време на време потапяше крака в оттеглящите се вълни; в планината напълно го удовлетворяваха обозначените пътеки за туристи. Считаше за интересно и приятно общуването с противоположния пол, но се въздържаше съзнателно от задълбочаване на отношенията. Помнеше съветите, че всяко нещо си идва с времето, а сега за него е време да гради бъдещето си.

Така, някак си неусетно и почти безпроблемно, изминаха годините в гимназията, а после и в университета.

Дипломира се и веднага започна работа. Работата му беше престижна, а заплатата – повече от прилична. Сутрин никога не закъсняваше, работното си време оползотворяваше пълноценно, отсъстваше рядко. Няколко пъти го повишяваха в длъжност. Всички негови колеги признаваха компетентността му и го търсеха за консултации, но само веднъж го поканиха на събиранията си след края на работния ден.

Времето си течеше мудно и еднообразно, без запомнящи се събития. Хората покрай него се женеха, раждаха и отглеждаха деца, боледуваха и оздравяваха, тъгуваха за нещо или се усмихваха - живееха и се радваха на живота си. Постепенно и той стигна до извода, че е крайно време да се задоми. Беше единствен наследник на голямо жилище и собственик на солидна сума в спестовната си сметка. Високите му изисквания за спътник в живота отхвърлиха няколко кандидатури. Едните бяха нервни и избухливи, другите – откровено пропити от сребролюбие, трети – с неприемливо поведение на тинейджърки. Той имаше свое виждане за семейството си и неговото неговото бъдеще, което не съвпадна с мнението на никого.

Кола или друго превозно средство не си купи. Ако не ходеше пеш ползваше обществен транспорт. Пътуваше рядко, само при крайна необходимост и всеки път, щом стъпеше на стабилната земя със собствените си крака изпитваше облекчението и трепетното задоволство на човек избавил се от сериозна опасност.

Въздържанието от цигари и алкохол ограничаваше съществено контактната му среда, но това не го тревожеше много – беше свикнал отдавна със самотните си вечери и нощи, а почивните му дни най-често минаваха в кратки разходки в градския парк сред преобладаващо непознати физиономии. На гости ходеше рядко, у дома му посещенията бяха епизодични и то повечето от негови родственици. Живущите на неговата улица го срещаха и се държаха с него като със случайно попаднал там чужд човек. От работа - в къщи; скромна, преимуществено вегетарианска вечеря, телевизия, сън; събуждане, тоалет, закуска. На работа ходеше пеш. Такова беше ежедневието му.

Достигна дълбока старост. Живя тихо, предпазливо, изрядно, незабележимо. В една дълга нощ осъзна, че този живот вече му е омръзнал. Един дълъг живот в непрекъснат страх от смъртта, който в последните години постепенно се превърна в ужас от мисълта, че няма да умре. Разбра, че през цялото си съществуване, като всекидневно е отдалечавал от себе си смъртта, всъщност закономерно се е отдалечавал от живота и депресиращо рядко се е докосвал до него. Разбра, че всичките му предишни страхове са били напразни и, че през всичките тези години, между живите той се е движил като един покойник. Порази го съзнанието, че е невъзможно да умреш, ако не си живял.

Понякога го срещам. Веднъж е немощен старец, друг път е в зряла възраст, по-рядко - млад. Иска ми се да го спра и да му кажа нещо хубаво. Например, че и той, като всички обикновени хора, един ден ще умре. Мога да го направя, но знам, че няма да ми повярва и ще ме отмине - ослепял и оглушал в своята многовековна старост смъртта за него е непостижима мечта. Защото хиляди пъти е бил убиван – с тояга, с камък, със стрела, с меч, изгарян е бил, тровен, разстрелван, прегазван с автомобил, но досега не е умрял.