Отцедиха се и последните капки дъжд, стекли се по склона на пътя, оставяйки след себе си цветна дъга. Летният дъждец беше излъскал асфалта като огледало. Огледа се слънцето в огледалната шир уж като за последно. Разреса си косите и лека-полека залезе зад планината. Блесна небето, за да го изпрати с теменужена заря. Разказваха си нещо важно птиците, чуруликаха помежду си и ако човек напрегнеше слуха си, притихнеше, заслушвайки се в интонацията, а после се загледаше в почти недоловимото движение на природата, нищо чудно да разгадаеше за какво си говорят.
А всъщност едно коте гонеше току-що паднало от гнездото косче. Пилето беше сиво и топчесто, още не можеше да лети, но тичаше покрай оградите на къщите, скриваше се в мократа трева, докато котето с ловка походка и наострени уши се приближаваше към него. Спираше, ослушваше се в отичащите се капки и чакаше малкия кос да се издаде. Славей се обади отново от черницата на пътя; канарче подскочи между шипестите клонки на нара и разтвори клюнчето си, за да извика, а косът се стрелна към ореха на пътя, кацна на най-ниския клон и започна да свирука жално. Обади се в този момент и малкия кос от тревата, а котката тръгна към него. Вятърът разнасяше всички тия птичи разговори и ги примесваше с детските викове из улицата.
Събуди се Насим, изкъпа се и отиде в градината.
Разхождаше се бавно и важно между редовете като черна пантера. Навеждаше се. Скриваше се кадифеното чело, само острата коса шаваше в реда. Разтваряше листата на зеления фасул. Разлистваше ги и уж завързалия фасул преглеждаше, но не стояха очите мирни на фасула, а изотдолу разлистваха с тях клоните на акациите, за да видят Надя. Но в далечината мъчно се провираше поглед през тая плетеница и сега да имаше как с двете пламъчета, светнали в очите си да запали акациите, щеше да ги направи пепел.
Зачуди се след малко Насим. Свечеряваше се вече, а отсреща беше все така тихо. Волгата я нямаше паркирана на улицата. Вееше се прането по теловете сухо и несъбрано. Той скъса един червен напукал се домат и заобиколи колчетата. Приближи се до невидимата ограда. Не чу ни Мъндьо, ни Мъндьовица от къщата. Само празната кафена чаша на Мъндьо стоеше на крайчето на масата така, както си я беше оставил, а отгоре висеше един филиз от лозата, поклащаше се лекичко като змийче, отпред с две разклонени езичета и само дето това филизче не съскаше. Да си помисли Насим, че змийчето Мъндьовия трон пази, да не би да сгреши някой да седне на него и да го измести. Нищо такова не си мислеше той, друго му бе в главата и ни страх имаше, ни човек, ни ограда можеше да го озапти.
Вече се беше засилил към акациите. Вървеше по росната тревна ивица, като по ръб на вълнà стъпваше и не усещаше, че го грабва вълнàта все по-навътре, през акациите го тласка, за да го изхвърли в един селски оазис, надиплен с цветя.
Цветята стигаха до прозорците на бледосиня малка къща. Обхвана го дъхавата омая, тиха и мека, като глас на душа. Прозорците бяха затъмнени, цветята се люлееха на черния фон, а зад тях дървената врата стоеше затворена. Огледа се арабинът, подозрителен беше покоят, намерен в чуждия имот. Погледна зад себе си, да не би някой да е насочил цев или да чака с лопата да го фрасне по главата. Сам беше. Наоколо тишината цъфтеше в уханни багри. И слънчогледи имаше цъфнали, и цинии, и рози в различни цветове, и други видове, които никъде другаде не беше виждал. Гледаше Насим как вечерния вятър ги гали, а те се поклащаха ободрени, търкулвайки капчици от цветовете си. От мокрите им венчелистчета излизаше ароматна омара, в която се къпеха дребни насекоми и пеперуди. Оградени с бели, големи речни камъни по земята, но сякаш така издигаха стеблата си пред него, че препречваха пътя към вратата на къщата. И за да стигне до нея, той трябваше или да ги смачка, или да ги заобикаля. Заслуша се арабинът. Мина встрани да види оттук къщата си. Установи, че това място може да бъде чудесна наблюдателница към неговия двор, защото беше скрито, но от неговата къщата не можеше да се види тази. Чу Насим, че засвириха първите щурци, други още нагласяха цигулките си и само за малко ги изпробваха, за да проверят, дали са настроени точно струните. И както беше потънал до кръста с пълна душа и се чудеше, дали тая душа не се е препълнила от толкова хубост, та да я сподели, изведнъж викове надраха въздуха. Насим се обърна към улицата. Излязоха комшии да си прибират стоката, оглеждаха се към двора на Мъндьо сякаш усещаха, че чужд човек се е вмъкнал там. Поне така си мислеше чужденецът. Но както стоеше изправен, наистина всеки момент можеха да го видят, а не искаше неприятности. Притесни се накъде да тръгне. Биеха чановете от вратовете на животинките, а Насим залегна в ниското, струвайки му се, че от неговия врат бият тия камбани и така силно бият, че не си чува мислите. Кучетата се разлаяха. Той се наведе почти до земята, промуши се покрай акациите и се озова от другата страна.
След два-три часа, колата на Мъндьо още я нямаше и вече успокоен, необезпокояван, а и на своя територия, чужденецът реши да действа отново, но по вече изпробван начин. Влажна беше земята, но включи маркуча, пусна го в реда, който стигаше до акациите и се изтегна на чувала. Видя по едно време, че реда се е напълнил. Понадигна се леко на лакти, ококори се в тъмното и като не улови движение, премести маркуча и пак легна. Така до към един часът, когато вече задрямал, чу нещо да прошумява покрай него. Облещи се и скочи. Тя усети хватката на жилавите ръце. Стегнаха я около корема, а краката ѝ увиснаха въздуха.
- Пусни ме, или ще викам! – изсумтя в тъмнината пред него и тоя шепот, ако беше острие, щеше да блесне в тъмното и да го прободе.
- Шшшшт! Тихо! Спокойно, красавице. Не викай, моля те. Не исках да те плаша – нареждаше Насим до ухото ѝ и Надя притихна, като че ли за малко. - Ще те пусна, ей сега. Ей сега, само кажи защо влизаш в градината ми? А? Защо, красавице, защо в моята градина?
Кръвта на Надя се беше качила в главата, а при тия думи се изтласка напред и достигна маркуча. Чужденецът не усети откъде му дойде. Дъх не можа да си поеме, но докато се свести от струята студена вода, Надя беше изхвръкнала. Бързо стана всичко, неочаквано. Нямаше време да я гони, потънала беше сякаш в дъното на мрака.
Нахлу Найдена мокра, а сърцето ѝ във вратлето биеше, сякаш току-що беше скочила от някой мост. Блъскала я беше вода, допреди малко и сега изпълзяваше на брега. Заключи вратата, обиколи няколко пъти стаята, а когато напрежението се стече по тялото ѝ, седна на крайчето на леглото.
Пипаше си лицето. Пламнало беше, остъргано. С пръсти се опита да го охлади. Пареше острата брада по кожата ѝ. На какво миришеше? На пот ли? Бумкаше още неговото сърце в гърба ѝ. Но къде се беше скрил? Думите ли така я изплашиха, или жилавите ръце. Ръце като въжета, които докато я притегляха да не избяга, я покоряваха и от дълбините на мрака теглеха. И откъде дойде тази стихия, която едновременно я направи лека като пух и тежка като олово. Кой я накара да влиза в градината на тоя грозник? А после защо ѝ хареса, да стои в ръцете му – блъскаше си главата, пред запалената свещ, усещаше стягането около корема, лицето на арабина все пред нея - плувнало във вода, смешно някак, глуповато, но и хубаво. Гласът му, залепен до ухото ѝ, като шепот на дърветата в гората. Милваше я тоя глас още, като в същото време мира не намираше в нея. Хубаво ще го подреди, само да посмее още веднъж да се приближи до нея, тогава селото ще му се стори тясно. Така се успокояваше Надя, както се успокоява дете, когато е драснало клечката в сламата, а после е избягало. Но вътре в нея се беше отчупила скала и сега я търсеше, за да си я сложи на същото място.
(Следва)
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Сега се върнах назад и си спомних, че беше лято, когато писах тази част. Радвам се, че сте тук и сега.