Успокои се след малко арабинът, преоблече се и включи телевизора. Лежеше на леглото и мислеше. Допреди малко място не можеше да си намери, а сега притихваше, прехвърляйки няколкото секунди в главата си. На всички краища ги прехвърли, на конци ги направи, на шепот, дихание, на усещане, а после те се притиснаха в него, за да се запита отново той: Какво необяснимо усети, какво имаше в това момиче? Онова, което се изплъзваше на големия мъж, обикалял и видял по света всякакви жени и чудеса, онова несигурно усещане пълзеше в него – не като вода, стичаща се по гърдите му, а като зараждащ се пламък, вътре в него. С вода го беше поляла Надя, а той от жажда гореше. Насред пустинята, ако се върнеше, ако там я беше срещнал, щеще да го уреди лесно. Но на друга земя я беше намерил. И уж корени имаше тук, но не се усещаше съвсем като тези, до които стъпваше. Насред чужди беше попаднал, а копнееше от най-бистрата им вода да пие. Но да я пие само с очи, сега това му се видя една капчица. Тялото ѝ още туптеше в ръцете му – пулсиращо, гъвкаво, диво. Дали само едно изплашено момиче беше хванал, или цяла жена – една такава чудна, топла и ухаеща на сладко. Изведнъж се усмихна. И как се извъртя и взе маркуча! Ще кажат хората, че него са хванали в чуждата градина! Обаче и той си има гордост! Ще я чака да дойде, за да му се извини. Да не си мисли, че Насим е вчерашен хлапак и не знае какво мисли и иска една жена? Не! Всичкото, което мисли жената – наобратно го казва, също и наопаки го прави. Затова жена не трябва да се слуша, ако ще и да е много хубава. Пък щом два пъти е дошла, пак ще дойде.
Минаха две седмици, но Надя не се върна. Няколко дни, които на арабина му се видяха като век. По едно време започна да се чуди, как е възможно два пъти да я е виждал, а да не може да спре да мисли за нея. Не идваше Надя, а след някой друг ден Насим реши, че дори я чува. Чувстваше тихата сила, бродеща отсреща, долавяше я, чрез кръвта си, чрез игрите на вятъра и всяка вечер се заканваше да мине от другата страна, но не посмяваше. От страх ли, от гордост ли, или заради традициите, в които беше възпитаван. Но я чуваше. Знаеше, че го чака и с болка си припомняше думите на негов приятел, че шепотът на красива жена се чува по-далеч от рева на разгневен лъв.
Наедно с шепотът, денят пожълтя, а полето заприлича на савана. Плуваше лятната омара на вълни пред очите на Насим. В нощите полъхваше, колкото да живне за малко и пак да се унесе. Дремките му – кратки, пъдарски – събуждаше се от трепет на листо. А на сутринта щом се върнеше от работа, свършваше нещо в градината, хвърляше си един душ и бързаше да се скрие в съня.
Обаче заспеше и хоп – белне се лицето ѝ в мрака, разтърси косите и вика: „Пусни ме! Пусни ме!”
„Не викай. Тихо, тихо.” – успокоява я Насим. Ту го е страх да я докосне, ту ръмжи и я сграбчва, сякаш меси тесто. Мачка, притиска, а когато отвори очи, ръцете му пълни с чаршаф. Нагънал го, смачкал го на хармоника, още малко ще засвири мелодия тоя чаршаф. Друг път Надя нищо не говори, ами направо влиза в градината и се съблича. Вдига ръцете, сваля роклята, бикините си закача на дръвчето до нея, като че ли там ѝ е домашната закачалка. В очите я гледа арабинът, да я познае, сякаш насън повече ще му кажат тези очи и по-искрени ще бъдат. А те гледат нанякъде, блестят кротки, със ситни отблясъци – космосът е паднал в тях. Да властва иска арабинът над тоя космос, в него да погледне и господар да му стане. Но не поглежда към арабина тя, през него гледа, сякаш Насим е станал невидим. Друг път той е шофьор на такси. Надя се вози на задната седалка. Срещат очи в огледалото и в същия миг топлина се разлива в слабините му. Какво да ѝ каже? Какво да ѝ каже? – се чуди. Не намира думи и докато се усети, тя посочва аерогарата, до която са стигнали. Той наблюдава отдалечаващия се силует. Ядосва се, започва да се буди, но нова вълна го успива. Тоя път Насим си мисли, че и поет може да излезе от него. Само да му спре дъха още веднъж. Сърцето ѝ да хлопне до ръката му. Да се притисне в неговото тяло. Да помирише тая дива коса. Очите ѝ блеснали от изненада да срещнат неговите. Но изведнъж заспива и вижда в далечината как само бялата ѝ рокличка се вее. Носи я вятърът като хвърчило, а Насим върви подир нея, затичва се да я настигне, тича, гони я изморен, чака я тя да се умори, да се обърне и да го погледне. Но не спира Надя, неуморна е. А е топло, горещо е. Няма ветрец.
И пак се събуждаше.
Търсеше вода.
Дори и капка.
Но като не намери, започна да излиза и да се оглежда за хора и глъч, за да го разсеят. Да се отвлече от мечтите, защото колкото повече щастие се трупаше в тях, толкова повече започваше да му тежи горестта им.
И ето го. Седи по обед в ресторанта на маса, сред компания.
Ресторантът беше отвсякъде остъклен и беше пригоден за по-големи събития. Едни му казваха Джам сарай, други Стъклен палат, но гласовете и на едните, и на другите се биеха в стъклата, минаваха покрай двете отворени врати, завъртаха се във вентилатора и така юлската жега ставаше търпима.
Говореха всички, смееха се и арабинът се включваше от време, на време. Музиката свиреше от колоните. Сервитьорката сервираше питиета. До арабина беше седнал приятелят му Рамадан – нисичък, с шкембе и тънки крака. Поводът се беше оказал бъдещата сватба на Рамадан. Щеше да се жени за момиче от съседно село. Насим отпиваше от кафето си. Той много рядко пиеше алкохол, защото в редките пъти, когато му се беше случвало, се превръщаше в неузнаваем, затова го избягваше. Отсреща му седеше Илийката – веселяк, който беше дълъг като франзела, обаче обичаше да ръси мохабети. Този път беше взел на подбив приятеля на Насим - Рамадан. Или по-точно неговия добре оформен като карпуза корем.
- Ей, Рамзи! Братчето ми! Абе ти, още не си взел ханъмата дет’ се вика, а съвсем замяса на бей, ей!
- Е, имам си го, мой си е – оправда се с потни устни приятелят на Насим, докато свенливо галеше корема си.
Насим погледна косо Илийката. Не му хареса подигравателния тон, с който замеряше Рамадан.
- Ей серсемин! – изтрещя с калашников тембър един по-едър мустакатко, седнал начело на масата и всички го погледнаха. Беше Старшината. Също с шкембе. Илийката вдигна очи.
- Ти не знаеш ли, че мъж, ако няма голям корем, или е болен, или е беден, бе? А?
- Така е! – обадиха се някои. – И подъл също! – добави друг.
Илийката се разсмя засрамено. Тъкмеше какво да отвърне в защита на тънката си осанка.
- Така че… не го мисли Рамзито, неговата вече е ясна, ами кажи тебе какво ще те правим? – заиграха мустаците на Старшината – И кажи, най-важното: Коя ще те вземе толко’ недохранен?
- Еее, може пък някоя чорбаджийска щерка да се прежали да ме вземе, бе Старшина, знаеш ли? – отвърна Илийката, докато намигаше на негов приятел.
- Чорбаджийска щерка, дръжки! – намръщи се Старшината и отново подде - И да се намери такава, няма кой да те хрантути на хавая, момче! Тая щерка иска оране, копане, с голяма нива върви... Да не мислиш, че ще те остави Хитър Петър да го играеш? – очите му погледнаха мнително към Илия. Илия стоеше пред него леко изчервен. После го съжали и без да се усети сви юмрук във въздуха и довърши. - И кожицата ти шъ' смъкне! Тъй да знаеш!
- Еее, то тогава нищо няма да остане от мене, бре Старшина! – възкликна Илия учуден.
Всички се разсмяха. Усмихна се и Насим. Старшината и Рамадан се заприказваха. Рамадан се чудеше, дали да не кандидатства за кадровак в поделението в града. Към десетина мъже бяха на масата. От всички страни на масата се надвикваше различен тон. Един търсеше бригада за нивите си с картофи. Друг говореше за последната нощ в дискотеката. Кой къде се е сбил, как и къде се е събудил. А Насим искаше да си купи кон. Обади се някой, че продавали в съседното село, друг се включи, кръстосваха се темите и накрая съвсем не се знаеше кой с кого разговаря. Но всички се горещяха, бузите им – червени, очите им подвижни, както при някакво свещенодействие.
(следва)
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados