1.

         Черната птица се рееше над боклука от довяни купища листа, останали да гният тук забравени от вятъра да ги раздигне. Беше студено, кално и морко, тук-там пръстта образуваше тъжни локви, заливащи лепкавата каша, събрала  отломената на люспи мръсотия от света. Често в тези вонящи на мърша езера се доразлагаше някой захвърлен труп, на който птиците отдаваха последна грижа, оставяйки щръкналите му ребра да бъдат оглозгвани от времето. Смрадлив дъх на смърт се промъкваше между хълмовете, превърнали се в надгробни могили за хиляди безлични същества, захвърлени в сметището, плъзнало ръцете си по цялата планета.

         Птицата кръжеше вече по-ниско и избираше от кой труп да се нахрани. Изборът ѝ се затрудняваше от изобилието. А и все още бе сита, затова просто се упояваше от пленителния мирис на мърша, който даваше на мислите ѝ спокойствие за бъдещето. Сякаш безмозъчното същество знаеше, че ще бъде сито не само днес, а и утре. Телата станаха изведнъж повече и гладът обеща да ѝ бъде чужд.

         Появата на изправената фигура наруши покоя между калните вади. Птицата изграчи грозно, повръщайки късчета от пълния си стомах. Не бе свикнала някой да се разхожда мълчаливо изправен наоколо; тук всички пълзяха и стенеха, а след това хъхреха и умираха. Но този непознат бе жив и не страдаше като останалите видени човешки същества.

         Птицата прие появата му като заплаха за храната ѝ. Тя изграчи още веднъж и се спусна смело в атака. Не знаеше да се страхува от хората, защото всички видени от нея човеци биваха за съвсем кратко време живи. Обикновено бяха страдащи души, умиращи в агония и послужваха неизмено за храна на нея и на нейните сестри. Така лишена от страх, затова тя реши да нападне непознатия и като за начало да изкълве очите му.

         Винаги започваше с тях пиршествата си.

         Но не и този път.

         2.

         Колко много мрак има има в тази долина, някога обливана от светлина.

         Ангелът оглеждаше купищата с пълната липса на живот между опустушените земи, под едно вечно смръщено небе. През тъмния пласт на отровената му атмосфера, не можеше да проникне нито един слънчев лъч.

         Колко много болка се е събрала – прошепнаха мислите му. Последния път, когато бе идвал, тя беше само на няколко петна, като тези бълващи вътрешности локви, но сега е залял света вездесъщ океан.

         Той газеше през локвите и мачкаше остатъци от мъртва плът, разядена кожа и парчета кости. От всички страни го гледаха празните орбити на пръснати из бълвоча черепи в различни степени на разложение. Видя че дори и най-пресните биваха лишени от очи, оставени като слепци да бродят дори и в отвъдното.

         Граченето над него му подсказа, че очите ги изгребват клюновете на тези слуги на Смъртта. Знаеше, че Тя винаги ги развъждаше над бойните полета, където жънеше живота като стихия. А сега целия свят бе едно мъртво бойно поле на загубената битка за оцеляване. Колко тъжно е да видиш нещо, с толкова очакване създадено, как сега е захвърлено в това гробище, безлично да се превръща в киша от забрава.

         Ангелът приклекна и докосна останките от лицето на дете. Потърси миналото в нишките на времето и видя кратките искри от животеца му. Едва изгрял е трябвало да угасне. Несправедливо и съвсем без време. Видя колко много се е радвало детето на дните си, макар да се е бояло от нощите, надявайки се кошмарът все някога да свърши. Но мечтите му са секнали преди още да ги осъзнае, че са мечти.

         Няма невинност, щом страниците от книгата на дните са почернени  съвсем в началото от Смъртта, безмилостно отнемаща всеки избран за жертва, а в този свят сякаш всички бяха я пожелали едновремено. Макар че едва ли това дете е искало да бъде хапка за онази птица над тинясалото гробище.

         Ангелът се обърна в мига, в който птицата вече протягаше нокти да го задере. Махна леко с ръка и тя се превърна в облак от дим и пера. Той разтвори криле и се приготви за следващо нападение.

         Из гробището някой нададе страшен вой. Зъл полъх изпълзя от могилите с боклук и започна да смразява с приближаването си. Той разбра, че Тя е тук и се разгневи заради убитата си помощничка. Когато стихията ѝ го достигна и се протегна към сърцето му с ледените си ръце, тежкия аромат на мъртвило изпляска на празно в опита си да го смаже, а след това напълно безсилен само заобиколи тялото му, което вече разпозна и заквича примирително.

         Ангелът знаеше, че Смъртта изпада в ярост, когато отнемат без нейно съгласие някой от питомците ѝ. Отдавна не бе дразнил онази, която беше оставил сама да решава кой да взима от живота и сега го правеше съвсем без никакъв ред.

         Той ѝ даде знак да го последва, трябваше да му услужи за последен път.

         Не трябваше и децата също умират – каза ѝ и превърна в дим още една кръжаща птица, като не обърна внимание на протесния вой, който раздвижи всички мъртви.

         3.

         „Няма вече светлина за рода ни – пишеше прегърбен над листовете мъж. - Угасват една по една всички надежди, че светът ще се оправи и пак ще бъде обитаем. Останали сме без защитата на Бога, отвърнал от погнуса лице от делата ни, от падението и тържествуването на грехът...“

         - Никога няма да разбера – каза глас зад пишещия, - защо разбирате всичко правилно, а винаги правите точно погрешното?

         Мъжът стреснато изпусна писалката и се обърна. Слабият пламък от светлиника му позволи да види само контурите на огромна фигура, обгърната от сенките. Това уплаши още повече човечеца и той се смъкна на колене. Знаеше добре, че така влизат само нощните крадци и остават след себе си единствено трупове.

         - Нямам нищо, не ме убивай – изплака и сви ръце в молитва.

         - Не се моли, вече няма за какво – отвърна с досада непознатия. Порови се в мислите на коленичилия и рече:

         - Нека бъде светлина!

         В порутената землянка като че влезе слънцето. Поне така помисли клетника, когато бликна ярко сияние, прекалено силно и забравено вече от отвикналите му очи. Той се сви от болка и постави шепи на лицето си.

         - Милост! - изпъшка страдалчески.

         Светлината усмири пламъците си и отслабна. Мъжът прецени, че е поносимо и погледна. Чрез чистотата на душата си долови облика на висшето и неземното в непознатия. Сиянието идеше от него. Сякаш крилете му бяха сътворени от лъчи и можеха да обгърнат отведнъж света.

         - Бог мой! - каза човека и се поклони.

         - Не съм твоят бог, но съм наследник на него – рече ангелът. - Стани, Бернардо, седни и успокой мислите си.

         Знае името ми – помисли си мъжът и изпълни поръчаното. Поне първата част от него, защото мислите му продължиха да бъдат пълни със страх пред могъществото на небето. Но пълзяха и пипала от смъртен страх пред неизвестността в пратеника на вярата му. Знаеше пророчеството, че ангел небесен ще дойде в последния час за душите на всички смъртни.

         - Ти си последния, който ще изпратя да си отиде. Не се страхувай от края, заслужил си да затвориш очи с мир – ангелът повика листовете и те като бяло ято се отзоваха на желанието му. Прочете редовете и кимна със задоволство. - Това е достатъчно. Всичко нужно е написано, Бернардо.

         - И е истина ли? - плахо попита той.

         - Истина е.

         - Бог се е отказал от творението си, нали? Той...

         - Не сте негово творение – прекъсна го ангелът.

         Събра криле и седна на стар ковчег, използван за легло. Помисли и заразказва: 

         - Света ви не е създаден от никой като нас, той просто съществуваше във времето и бе населен от хиляди същества в различни цветове. Ние, онзи разум, наричан от вас божествено висш, го открихме и бяхме удивени от хармонията в него. Всяко нещо тук бе съвършено, така както все още не е срещано никъде другаде във Вселената. Всяка трева, всеки звяр и всяка капка вода, бяха свързани и нужни един на друг за да живеят. Милиони години, милиарди дни и нощи този свят живееше в перфектно състояние на кръговрати и биологични замени - един вид умираше, но само за да освободи място за друг. Една твар умираше, но за да бъде храна на друга. Една трева увяхваше, но за да бъде посято семе на голямо дърво дърво. Никога нарочно, винаги само при нужда...

         Ангелът отвори спомените си и върна времето далеч назад. Той помнеше онзи първи досег с малката планета, събрала в себе си толкова много разнообразия от дишащи, плуващи, растящи и пълзящи същества, че би могла да засели цяла една Вселена. Тези спомени се предаваха с поколения между себеподобните му, които бяха загърбили съдбата на животворния някога извор. Вярваха, че този свят може да послужи за семе на живота между звездите.

         - Един от нас, преди много единици от време, открил че има голямо бъдеще пред малкото създание, което по-късно нарекли човек. Той намерил съмишленици и заедно научили неопитните същества да бъдат господари на света си. Вярвали в това, че човека ще запази реда и хармонията, а дарен с необикновен разум и умения, ще успее да го разнесе един ден отвъд тази планета, в космоса, където формите на разум са оскъдни и лишени от изобилието, което имаше някога тук.

          - Трудно било, още в началото се проявили онези тъмни страни на човешката душа, които скоро започнали да бъдат и водещи за развитието на новия вид. Моите предци прощавали грешките, надявайки се да бъдат осмислени и заличавани; утвърдили словото сред хората, написали съвети и закони за ред и благоденство, но все пак скоро се оказало, че човека няма да бъде онова чудо, за което го приели в началото. И решили да не пречат повече на естественото развитие, но забранили земните хора да напускат планетата си. И тя бавно и сигурно потъвала, смазвана от тежестта на човешките дела.

         - Все пак много са запазили в сърцата си посланията за добро – прошепна Бернардо, който слушаше закован на стола си. - И сме направили толкова много постижения.

         - Така е, но всички те са послужили единствено за да се стигне по-бързо до края, който видях отвън – отвърна ангелът. - А и малцина са били онези във всички епохи, които са оценявали живота и даровете му, повечето хора винаги са се стараели да го унищожават.

         Бернардо понечи да каже нещо, но властен жест го застави да мълчи.

         Нима от зората на съзряването човек е спрял да се избива безпричинно? Или да не иска чуждото, макар да има достатъчно свое?! - обвиняваше безмилостно ангела. - Нарушихте реда под небето, унищожихте всичко живо... А толкова живот не се среща никъде другаде в космоса, бедни ми Бернардо. Нито един свят не е дарен с разнообразието, което е имало на този. Вселената е ограничила проявата му да бъде по едно зрънце на всяка обитаема шепа земя. Незнайно как и защо, но тук са били посети хиляди семена, изкласили в безбройни видове.

         Крилете му потрепериха от възмущение, когато гневно изрече:

         - И колко бързо бяха унищожени от вас! -  Той пожела да махне с ръка и да залее грешната Земя с огнена река, но реши да даде малка отсрочка. - Затова и ще загинете всички – мрачен облак премина през светлината на крилете му.

         - Но нали е казано, че ще останат само онези, които са вярвали и са спазвали заръчаното. За да сложат новото начало – възрази сломения от толкова истини мъж. -  Праведници е имало и все още има. Нима за тях няма да има спасение?

         - Не, няма. Никой няма да остане, дори и да са такива като тебе, Бернардо – отсече ангелът. - Този свят е вече мъртъв. Разгледах го преди да дойда при теб, защото ти ще си последния, който го напусне без да бъде разкъсан. Отвън цари хаоса. Смъртта е развъдила в него своите птици. Оцелелите от човеците, са се превърнали в хищни зверове, избиващи се както винаги за нищо. Няма го вече чистото небе, което помня, няма я бистрата вода, от която някога пих. От дърветата са останали само сухите им чукани, а помня клоните им как шумяха. Полята са се превърнали в кални гробища, къде са им цветята!? Моретата повръщат отровата, изливана с години в тях.

         Той извърна глава и въздъхна. Беше видял толкова много светове и тъгуваше за погубването на този, който някога му беше любим.

         - Семето ви е прокълнато, Бернардо, затова и трябва да бъде унищожено завинаги.

         Ангелът събра ръце и между тях пробляснаха мълнии. С тих глас додаде своята присъда:

         - Защото ще бъде страшно, ако то се разнесе между звездите. Никъде не съм срещал толкова мрак. Толкова безпричинно причинена болка и страдание, и такава стръвност те да бъдат причинявани век след век. Времето няма нужда от злото, което върши човек! - Идващия от друг свят си спомни онова детско лице, плачещо с ледени сълзи на мъртвото си бъдеще. – Един вид, който няма милост към себе си, не трябва да заслужава живота.

         - Съжалявам и страдам за вас – рече накрая и разтвори криле, за да угаси светлината. - Довел съм ти гост, Бернардо. Нека знаеш, че си последния праведник, който си отива от тук.

         - Отиди си с мир! - пожела той и даде знак на една фигура, която нетърпеливо чакаше отвън.

         Тя влезе със смразяващия си кикот и се присегна към молещия се за невъзможно вече спасение човек.

         4.

         Мракът ги следваше като сянка. След всяка стъпка света утихваше все повече и повече. Дори вятъра избяга и се скри уплашен, за да не бъде свидетел на края на този свят, който бе обхождал безчет много пъти.

         Небето изчезваше в приливите на тъмната река, която заливаше бреговете на хоризонта.

         - Няма защо да виеш заради шепа пера – говореше ангелът на спътничката си. - Всичко оставам на теб, а това значи, че съвсем скоро питомците ти няма да имат какво да ядат. Тук никой повече няма да се ражда, това ти го обещавам.

         Смъртта лакомо се оглеждаше, търсейки някой забравен залък. Гъсти лиги се стичаха от вечно ухилената ѝ уста. Сбръчкан черен език се стрелкаше между тънките устни и душеше в мъртвото време. Надушеше ли някой все още крепящ живота си в телесната си черупка, тя надаваше призоваващ вик към своите птици и те се нахвърляха, за да го изтръгнат.

         Високото ѝ тяло бе леко прегърбено, но не от тежест, а от непрекъснатото впиване на белите зеници в купищата от мъртъвци. Опиваше се от възможността да вземе всеки един живот. Цяла вечност се бе съобразявала с ограниченията на ангелите, загрижени за хората и желанието им да ги запазва за по-дълго време от нейната власт, но сега имаше свободата да коси душите им без ред.

         Преди хилядолетия, Тя бе дошла едновремено с тях, като мършояд, следващ ги и знаещ, че ще бъде отведен до храна. Ангелите приемаха, че имат нужда от помощта ѝ, за да не бъде планетата пренаселена, но не знаеха, че самите хора ще ѝ дават толкова много от себе си доброволно избивайки се с милиони във войни, умишлено разнасяни болести и заразни епидемии. А след като изчерпаха запасите на планетата и отровиха въздуха си, безбройни армии от гладни приеха Смъртта като единствено спасение.

         Малко преди да си отиде, ангелът спря. Търсеше някакъв спомен от миналото, който да отнесе със себе си, но не откри дори едно петънце от цвят сред разрушенията, оголелите полета и пресъхналите реки. Късчето небе над него беше набръчкано от агонизиращата атмосфера. Нямаше вече живот под него, нямаше мечти и доброжелания. Нямаше цветя, нито животни. Смъртта бе отмъкнала всичко и единствено черните ѝ птици се рееха над мъртвата земя. 

         С това ли ще запомни този толкова красив някога свят?

         Но нищо не можеше, а и не трябваше да се спаси, за да не бъде повторено всичко отново.

         Спътничката му се захили противно, напомняйки за себе си с грозно примлясване и изсъска с нетърпение.

         - Да бъде мрак! - рече ангелът и се отвърна завинаги.