Историята е измислица. Моля за мнение.

На шест-седем съм бил, когато дядо изричаше тия думи.

"Да живее България."

И ги казваше съвсем простичко. Без патос. Без да ръкомаха и без да се преструва. Нямахме телевизор още, когато чуваше по радиото, че някой български спортист е взел медал. Тогава плисваше вода в лицето си, опираше се на кофата и като ни поглеждаше със сивите си очи, казваше:

- Да живее България, момчета.

Ние двамата с Ваньо кимахме и усещахме, че има нещо повече в тия думи и в погледа, ала колко ли са виждали детските ни очи от цялата картина?

Баба беше починала преди години, като сме били много малки. Питахме постоянно какво се е случило с нея и накрая дядо със сълзи на очи ни обясни, че един рак я е ухапал. Засмяхме се. Видя ни се много глупава тая смърт. 

После времената се промениха за нас с Ваньо. Дядо ни прати на училище. Всяка сутрин ни будеше по тъмно, качваше се с нас на автобуса и ни съпровождаше. Вечер закачаше един газен фенер на крушата в двора, измиваше почернялото си от кал лице и кимваше към близката маса:

- Хайде, момчета. Сядайте да видим какво сте научили. 

И ние му разказвахме всичко, което са ни преподали. На някои неща дядо кимаше умислено, а най-много се радваше, когато чуеше как аз или Ваньо сме отговорили на учителския въпрос и мърмореше:

- Браво, момчета, браво.

Така стояхме до късно всяка делнична вечер. Помня, че съседите от долната къща често се събираха и гуляеха. Пееха възрожденски песни, викаха "Да живее България", а понякога и изстрели се чуваха.

- Дядо, те сигурно обичат България повече и от теб? - попитах една нощ.

А той ни погледна и каза:

- Не, момчета. Те обичат пиенето, не България. Любовта към България е любов към нашия език, към ей тая земя - наведе се с блеснали очи и загреба мокра пръст, - и към ей това небе - посочи ни хилядите блеснали диаманти на черния небосвод.

Ние седяхме с отворени усти и смаяни детски очи пред красотата, която за пръв път откривахме. Тогава дядо разтри пръстта в ръцете си с блаженство и закима доволно, когато и ние решихме да вземем пръст в шепите си. Трудно ми е да опиша какво изпитах. Пръстта беше хладна и тежка в ръчичката ми. Миришеше ми освежаващо, на мъх, на земя. 

"Моето си парче земя", помислих.

- Това ли е нашата земя, дядо? - попита Ваньо с протегната ръчичка.

Дядо се усмихна радостно и разпери ръце.

- Всичко е наше, момчета. Всичко! И земята, и небето. Нашата земя, нашето небе! Ей това е любов!

Никога няма да забравя онова усещане, горящо и до ден днешен в сърцето ми. Ясно си спомням, че онази нощ не можах да заспя, а после с Иван сме си говорили, че и при него е било така.

Всяка неделя дядо ни водеше при една млада жена в града. Казваше ни, че е болна и че скоро няма да можем да я виждаме. Обстановката беше много подтискаща - влизахме в голяма бяла сграда, обвита от високи каменни огради; първо ни посрещаха мъже в престилки и ни отключваха по няколко врати преди да се видим с жената. Тя понякога ни се усмихваше и много ни се радваше. Друг път само стоеше на леглото си и гледаше в отсрещната стена. Постепенно на нас с Ваньо ни се прииска болестта на жената да попречи на срещите ни, макар че никога не казахме на дядо, защото той постоянно ни повтаряше, че тази жена трябва да я запомним. 

Помня я и до днес мама. Понякога устата ми се пълни с горчива жлъчка, от срам, че не съм искал да я виждам. После се сещам, че с всички истини в живота е така - закъсняват, и си избърсвам сълзите.

По онова време ме интересуваха уроците ми, исках да впечатлявам дядо, да печеля одобрението му. Приятно ми ставаше, когато вечерта аз или Ваньо го карахме да кимне и да продума "Браво, момчетата ми", щом се похвалихме с нещо. 

Опитвахме се да му помагаме с градинската работа, но той почти винаги ни отпращаше да си учим уроците. Обичаше да оставя радиото до себе си, докато копае или върши нещо друго и ние често го виждахме да надига глава, да кима и да промърморва "Браво... Така трябва.", когато чуе, че някъде са направили училище или библиотека. Сърцето му милееше за родината и да види българите горди от нея.

За много неща съжалявам в живота си, ще стигнем и до тях, но най-много съжалявам, че времето ми с дядо мина така бързо. Разпиля се като дрипа на вятъра, също както се разпиляхме аз и Иван по различните краища на страната, също както са разпиляни всички българи. Гимназията я изкарах леко, бях тих и затворен младеж, на който почти никой не обръщаше внимание. Затова пък Иван бързо спечели много приятели с високия си смях и буйния си нрав. Постепенно с него се отчуждихме. Някой голям мислител беше казал, че противоположностите се привличат. Е, пълна глупост е това. В юношеските си години се натъкнах на точно обратната закономерност. Аз се интересувах от уроците си, Иван си хвърляше ядно учебниците през стаята и изхвърчаваше навън, за да се види с приятелите си. Аз приятели нямах и отивах да помогна с нещо на дядо. 

- Внимавай с тая дума "приятел", момче - говореше ми той. - Обикновено се оказва, че хората, които твърдят, че имат най-много приятели, нямат нито един.

Скоро след това отидох да уча икономика в един смахнат университет в София, а Иван мина физическите и стана войник, защото не го приеха никъде. Не се бяхме чували и виждали през следващите две години. Даже картички не си пращахме. За мен тия две години минаха в учене и работа. Опитвах се и на дядо да помагам, защото той вече изнемогваше с жалката пенсия. Едно време изкарваше достатъчно в градината, за да има и за нас, и за продан, но годините разтрепераха ръцете му и изстудиха някога живите му сиви очи. Когато на някой празник сядахме двамата, говорехме малко и общи неща. Дядо вече не казваше "Да живее България", но чуеше ли, че съм минал някой изпит или че успявам в работата ме поглеждаше с надежда и едва прошепваше:

- Браво, момчето ми, браво. 

Някъде по това време срещнах нея, едно момиче, което ще кръстя Аля за историята. Нарекох я момичето мечта, защото изглеждаше като кукла - с дълги до кръста къдрави коси и големи очи като на сърна - и защото беше мечтателка. Прекарвахме часове прегърнати, загледани в нощното небе, фантазирайки си как ще се оженим и обичаме до края на живота си. Тя донякъде ме изкара от черупката, в която се бях наврял и ми показа света такъв, какъвто и другите го изпитваха. Намерих много приятели, с които обикаляхме Витоша и дискотеките. Приказвахме от време на време и за България. Всички бяхме съгласни, че нещата трябва да се променят, че ние трябва да ги променим, защото управляващите бяха едни и същи мекерета. И за момент може би и аз съм бил щастлив. Макар че, сега като поглеждам назад, не виждам да е имало такъв момент. 

По средата на всичкото това получих едно телефонно обаждане през нощта. Дядо беше починал. Помолих Аля да дойде с мен, защото сам щях да се срина. Качихме се в колата същата нощ и тръгнахме. Не знам как съм ги издържал тия няколко дни. Всичко свърших сам, Иван дойде само за погребението. Двамата с Аля много си допаднаха, щом ги запознах. После той настоя да продадем къщата, апартамент искал да си купува, не му трябвала, а и на мен не ми била трябвала. Стана ми болно. Цялото ми детство, целият ми живот беше в тази къща, но се съгласих. 

Дядо го погребахме скромно. Събрахме се не повече от десет човека, за да го изпратим, което мен ме болеше много. Само толкова ли заслужаваше дядо ми? Толкова ли не ги беше грижа хората за него? Хвърлих в гроба една буца пръст, която още лепне по ръцете ми и се разплаках, само аз. Неговата смърт ми показа света такъв, какъвто е, не какъвто хората искат да го виждат. 

С Аля се върнахме в София с обещанието да се виждаме и за в бъдеще с Иван само че на по-хубави поводи. И той наистина дойде няколко пъти в квартирата ни. Говореше повече с нея отколкото с мен, а и аз едва го поглеждах, какво да му кажа? Един път не отиде да види дядо, докато още беше жив. После един път не отиде и на гроба му. 

Продължавах да се срещам с приятелите си до завършването. Спрягаха ни за женитба с Аля и аз отначало исках, а тя се дърпаше, после никой от нас не обели и дума за брак. Водехме се патриотична компания, дето мач на националния не пропускаше. След мачовете задължително се ходеше на дискотека. Вътре се танцуваше на бясна чалга, после на кючек, а накрая, когато вече всички бяха достатъчно пияни, викаха с пълно гърло "Да живее България" или "Българи, юнаци". После половината дискотека се изнизваше към такситата или просто към тесните, неосветени улички наоколо. 

Постепенно спрях да скандирам "Да живее България", спрях да се виждам с българските патриоти, които се оказаха поне деветдесет процента от населението. Явно максимата "противоположностите се привличат" е наистина грешна, щом толкова много патриоти са се събрали в една държава. Не знам дали ми писна от тоя цирк, дали се обидих, дали се изморих. Може би всичко на едно? 

Мечтателката ми явно не можа да ме изтърпи и избяга при Иван. С това се сложи край на мечтите ни. Като се замисля, тя постоянно ходеше уж по работа из цяла България, нищо чудно да е ходила и при него и да ме е направила на рогат добитък.

Вече сигурно искате да ме попитате "Добре бе, патриоте, ти какво направи за държавата си?". 

Нищо. Ето, казвам ви, едно кръгло нищо направих. Сигурно се подсмихвате и питате "Защо? Нали си голям патриот?". Ще ви разкажа за баща си, за да ме разберете. Знаете ли кой е той? И аз не знам. Баща си никога не съм го виждал, той никога не ме е търсил, не ми е пратил писмо, подарък или картичка. Никога ни най-малко не се е интересувал от мен. Преди години, докато бях студент, се чудех дали аз да не го потърся. Обаче едно вътрешно гласче ми прошепна "И като го намериш, какво?".

Какво ще си кажем? Вероятно просто ще се гледаме и ще мълчим. Няма да го питам "Защо ни изостави с Иван?", няма да го питам "Какво толкова са ти направили две деца, че да ги обречеш на такъв живот?", защото отговорът му не ме интересува. Просто не ни е обичал достатъчно, толкоз. Изпитвам само апатия към него. 

Същото започнах да изпитвам и към всички тези български патриоти - апатия, зародила се с времето. С годините изстинах все повече и повече за гърлените им викове "Да живее България". Те не обичат България, те обичат купоните, кефа, пиенето... Затова скандират като овци това, което са чули и то само на празник. Тогава даже вадят знамената, ракията, салатата... А през другото време вече не са патриоти. Искат справедливост, но не са справедливи. Искат честност, но не са честни. Гордеят се с историята си, но не я знаят.

Затова отдавна вече не съм патриот и не се събирам с патриоти. Вместо това отивам на Витоша, лягам на тревата и вземам малко пръст в ръката си. Така се сещам за дядо, за нощите под крушата и радостта в очите на стареца. Това е България за мен и за да я пазя, не е нужно да викам по дискотеките, че съм патриот.

Нужно е да бъда достоен човек.