Историята е измислица. Моля за мнение.
На шест-седем съм бил, когато дядо изричаше тия думи.
"Да живее България."
И ги казваше съвсем простичко. Без патос. Без да ръкомаха и без да се преструва. Нямахме телевизор още, когато чуваше по радиото, че някой български спортист е взел медал. Тогава плисваше вода в лицето си, опираше се на кофата и като ни поглеждаше със сивите си очи, казваше:
- Да живее България, момчета.
Ние двамата с Ваньо кимахме и усещахме, че има нещо повече в тия думи и в погледа, ала колко ли са виждали детските ни очи от цялата картина?
Баба беше починала преди години, като сме били много малки. Питахме постоянно какво се е случило с нея и накрая дядо със сълзи на очи ни обясни, че един рак я е ухапал. Засмяхме се. Видя ни се много глупава тая смърт.
После времената се промениха за нас с Ваньо. Дядо ни прати на училище. Всяка сутрин ни будеше по тъмно, качваше се с нас на автобуса и ни съпровождаше. Вечер закачаше един газен фенер на крушата в двора, измиваше почерня ...