Довереница (Дочка Василева)
477 17390
19 nov 2011, 13:16

Да каже някой добра дума за тебе 

  Prosa » Relatos
1801 1 31
12 мин за четене

 

            Стресна се. Бяха му казвали, че когато някой се моли за душата му, ще усети леко подръпване. Не вярваше, че може да му се случи. Толкова години вече се скиташе...

            Казваха му още, че ако някой запали свещ на гроба му, ще усети топлината ù като погалване. Усети я. И пак не вярваше.

            Но нещо го дърпаше надолу и затопляше душата му като полъх от южен ветрец.

Полетя стремглаво надолу към буренясалото селско гробище.

            Нямаше грешка. На неговия гроб беше коленичило момиче. И копривата беше окосена. А върху зеленясалия надгробен камък без надпис гореше свещичка.

            Дочу тих гласец, който каза:

            - Нека Бог ти прости, дядо Тодоре. Много грехове си натрупал, ала и много мъка си изживял. Нека душата ти намери покой. Аз ти прощавам за всичко...

            Ако можеше да плаче, би заплакал. Ако имаше сърце, щеше да се разтупка. Ако имаше ръце, би погалил ръцете ù, с които тя галеше хладния камък...

            Не помнеше някой да го е галил някога... Дори приживе, когато беше още дете.

Ръцете на майка му - подпухнали и напукани от тежката кърска работа, понякога се спираха нерешително над главата му и докосваха ниско остриганата му коса. Той се дърпаше и не ù позволяваше да го докосне. Сините ù като полски метличини очи го гледаха с плахостта на сърна, попаднала на мушката на ловеца.

            Баща му се прибираше пиян от кръчмата и си изкарваше върху гърбовете им неудачите на изминалия ден.

            Бой, бой и пак бой. Научи се да мрази, преди да разбере, че е възможно и да се обича... Навеждаше очи, стискаше зъби и мислено се заканваше да го убие някой ден.

            И го направи. Когато стана на трийсет... Намери го една вечер да се търкаля в задния двор пиян като талпа, след като бе похарчил до стотинка последните им пари и отново ги беше залепил за дъното на мизерията.

            Започна да го рита, все по-силно и гневно, докато той спря да помръдва, че дори и след това.

            Беше сигурен, че такова зло не може да бъде убито...

            Когато на сутринта чу виковете на майка си, очакваше, че алкохоликът се е съвзел и си го изкарва на нея.

            По-скоро се учуди, като го видя окалян и скован на същото място, където го беше оставил вечерта.

            Погребаха го почти като куче - без поп и "опечалени" близки. Той, майка му и гробарите.

            Никой в селото не задаваше въпроси. Приеха пиянството за достатъчна причина за смърт.

            Тишината и спокойствието се възцариха в дома им за известно време... Докато алкохолът не се настани в кръвта му и  започна да му подава съвети.

            Майка му го гледаше жално, въздишаше скритом и гледаше да не му се мярка много пред очите, когато беше прекалил. Не смееше да ù посяга, но пък при всеки повод я навикваше. Особено го дразнеха намеците, че му е време да се ожени. Че му беше време – време му беше. Ама коя би го взела такъв - хем беден, хем проклетия, хем пиячката му е най-голямата любов...

            Сватосаха го за Цвета Райкина - сирачето. Живееше у стринка си след смъртта на родителите си, като ратайкиня за единия хляб. Нямаше избор. Пък и никой не я попита дали иска да смени роднинския хомот с Тодоровата проклетия. След година се роди Славчо.

            Слабичък, хилав. Все хленчеше и все на майка си в полите се държеше. Едвам го изтрайваше, като заскимти, и Цвета го отнасяше и заради него. Тя всяка година надуваше корема, но под тежката ръка на Тодор децата не дочакваха белия свят и като маносани лански ябълки напускаха Цветината утроба и я оставяха с болката да се гърчи и превива, докато върши къщната и кърската работа.

            Когато Славчо стана на десет, се роди Тинчето. На Цвета не ù се вярваше, че ще оживее - седмаче се намери. Слабичко, жълтеникаво, с немощен гласец - да го духнеш и ще хвръкне като прецъфтяло глухарче. Ама нà, кога му е писано на чиляка да тегли, животът го дърпа с куката към теглилата и не му дава да се върне назад. Имаше очите на майка му. Това го стряскаше винаги когато решеше да посегне да я плясне. Само като го погледнеше и го хващаше страх, и ръката му се отпускаше...

            Цвета му се опълчи за пръв път, откакто бяха женени, и му заговори нàпреки, кога реши да цани Славчо за чирак у Цанко ковача.

            Слабичък беше и болнав - не беше за тежка работа, но Тодор не отстъпи и на неговата стана. И  доста бой отнесоха и Цвета, и Славчо тогава.

            След година се случи нещастието. В ковачницата Славчо го затисна едно желязо през кръста. Кракът му се счупи в ябълката и накриво зарасна. Лежа момчето година, година и нещо. После, за учудване на всички, се надигна и проходи с патерици. Не го взеха войник. И за мъжка работа не го биваше. Се край майка си се въртеше и неи помагаше в домашните работи...

            Тинка се замоми неочаквано бързо, ей тъй изведнъж, сякаш фиданка разлисти клони да стигне небето. То да беше барем небето, а то - съседския Стефан, сина на Цеко Смока, дето все се караха с него от детските си години, та и досега. Един орех беше израснал в плета, дето делеше Цековата къща от тяхната, и все спореха, ту кой има право да го бере, ту кой да го отсече, ту чий прадядо го е посял. Ако единият от тях се окажеше близо до ореха, и другият тутакси цъфваше изневиделица и от двете страни на плета започваха да прелитат псувни, закани, клетви и камъни...

 

            Пиян-залян се прибираше една есенна вечер от кръчмата и ги чу като си шушукат под ореха. Всичката му омраза към съседския род избуя и насочи стрелите си към Тинка, която хукна през разкаляния двор да се спасява от юмруците му. Подхлъзна се и падна и това му позволи да я настигне и сграбчи за русата плитка... Напразно го молеше да спре и да я пожали, влачеше я за косите из калния двор; и я риташе със същата жар, с която убиваше някога собствения си баща. Може би ако беше светло, цветът на очите ù щеше да го възпре, както го беше правил досега. Но тъмно беше и гневът беше замъглил и погледа, и мислите му. Само юмруците и ритниците не се влияеха ни от тъмнината, ни от жалбите на ужасеното момиче...

            На сутринта, докато прекосяваше двора, се стресна, като я видя. Като цвете синееше сукманът ù в калния двор. Като разплакан синчец бяха изцъклените от ужас очи, с които сякаш майка му го проклинаше от онзи свят.

            За пръв път пожела да заплаче. Но не знаеше как. Пò му беше лесно да отиде в кръчмата и да се налее до покрива на душата си. Цяла седмица не изтрезня. Не помнеше дори дали е ходил на погребението на Тинка. В погледа на Цвета съзираше само омраза. Тя изведнъж се съсухри и състари. И се на гробището осъмваше и замръкваше...

            Идваха жандари от града да го разпитват. Опита се да прехвърли съмненията им върху Цековия Стефан, и него разпитваха, влачиха го до участъка. Пуснаха го. После момчето неочаквано замина доброволец на фронта и не се върна жив. Цеко посивя, смачка се и незнайна болест започна да изпива силите му. Накрая угасна и той.

            Тодор не отиде на погребението му, но му се видя сгодно да използва момента и да отсече ореха от междината.

            Подсича го, подсича, така че в неговия двор да падне... Поспираше за малко и пак продължаваше. Накрая тежкото дърво се предаде и с трясък рухна отгоре му.

            Затисна го и сякаш го раздели на две. Разпсува се. Развика се. Опита се да го отмести... Закрещя от болката. Никой не го чуваше. Всички бяха на погребение. Само душата на Цеко като че го гледаше от небето и с укор му подхвърли: "Каква я свърши, Тодорее, нà ти сега, орех, та орех..." Притъмня му пред очите и когато се освести, беше в къщата, в голямата одая, огънат като пеленаче в овчи кожи. Цвета шъташе приведена из стаята. И кога го чу да пъшка, с досада го погледна.

            Не му отвърна на ругатните, сякаш не го чуваше. Тихо му каза да я вика само кога наистина има нужда от нещо. Идеше му да я удуши, ама не беше в позиция да дава заповеди. Пък злото у него не скланяше глава и чужди съвети не приемаше. Години лежа, крея, посягаше на Цвета с ръце, кога го хранеше. Псуваше я. А тя се тъй му отвръшаше: "Тодоре, Тодоре, нищо от този свят не можа да приемеш и да изтраеш, а питаш ли го той тебе как те трае."

            Почина на шестата есен от злополуката. Със същата злоба по лицето към целия свят, към людете, конете, към слънцето и вятъра. Кога наближи да умира, видя очите на майка си да го приближават и му казват: "Време ти е, Тошо, да си платиш за всичко. Хайде, тръгвай." Нещо се отлепи вътре в него и литна. Гледаше отвисоко как Цвета го облече за погребение. Как го дотикаха с ръчна количка до гробищата и в най-закътания ъгъл на гробището, току до оградата го заровиха. Как попът дойде на гроба, измърмори нещо неразбираемо и се обърна към Цвета с думите: "Да ма прости Господ, булка, ама за този звяр не ми иде отвътре да кажа молитвата. Добре че ти се отърва от мъките, чедо. Той умрелият сий умрял. Ти живите гледай. Това дете и къщата на тебе чакат."

            Слушаше душата му отвисоко как всички, които споменаваха името му, все звяр го наричаха. И никой добра дума не каза за него. И онези, като него дето се рееха в небето, и те го отбягваха.

            Най-напред ги последва от любопитство към отвора на странния тунел, където всички хлътваха. Всички без него.

"Черна душа си - му рече отвътре някакъв глас. - Ще побродиш още някое и друго време, и когато някой каже добра дума за тебе и запали свещ на гроба ти, тогава ще те пуснем."

 

            И като черна душа не му беше зле. Не му трябваха ни дрехи, ни храна. Ако можеше да се напие, за него тук си беше като в рая. Злобата го караше да се движи и да наднича иззад пердетата на къщите. Да слага препятствия тук и там и да продължава да прави лошотии. Не му пукаше, че го споменаваха с лошо. Не му пукаше, че новите души бягаха от него като дявол от тамян и че онези цербери там на входа на Рая, или Ада му поставяха условия, за да го пуснат да влезе в тунела.

            Въртеше се по навик около своята си територия. Видя как Славчо доведе Станка вдовичката за снаха в къщата им, барабар с двете ù женски копелета. Как Цвета се радваше на чуждите деца като на свои. Как животът след него, куцукайки като самия Славчо, тръгна равномерно и спокойно, без сътресения, по калдъръмения селски двор.

Яд го беше на Цвета, че на гроба на Тинчето градина беше наредила, на гроба на съседския Цеко дори свещ палеше, а на неговия не стъпваше, оставила беше копривата да се разполага. Паметник не му туриха като на хората. Само един ден Славчо дотъркаля отнякъде един камък и го постави на гроба му.

            Станка роди след година. Уж от Славча – момченце. Ама не беше сигурен, че Славчо след като осакатя го бива по мъжката част. Нарекоха го Цветан. На името на Цвета, ама може и на Цеката да е наречен. Тя Цвета винаги го е харесвала този никаквец.

            Странна беше тази ревност и тази омраза от отвъдното. Но именно омразата го караше да се чувства личност.

            Омразата го караше да завижда на онези долу, че си подреждат живота, без дори да си спомнят за него, и изглеждат щастливи.

            Чуждите деца шетаха в неговия дом. И го дразнеха с присъствието си. Големи моми пораснаха, скоро щяха да се оженят и  къщата  му с копелета да напълнят. Затова ги дебнеше, където и да ходеха, и се опитваше да им навреди.

            Едната я премаза камион. Другата се ожени и отиде в града. Роди дете – и умря, докато раждаше.

            После Славчо се обеси под сливата. И сърцето на Цвета не издържа на толкова болка...

            Станка погреба всичките... Тури катинари на портите и си замина за своя си край, някъде към Петричко, заедно с единственото си оцеляло дете и с първото си внуче... Къщата остана само за него. Годините плетяха паяжини по ъглите, разсяваха бурени по двора. Слънцето пукаше керемидите. На мястото на отсечения орех поникнаха нови издънки и извисиха гордо глави. Копривата всяка пролет опасваше гроба му и всяка есен пожълтелите ù стебла прегръщаха спечената пръст... Много рядко някой от живите в селото се сещаше за него и все това казваха: "Голям звяр беше Тодор Мокрия, голям звяр”...

            Русолявата жена със сините очи беше жената на Цветко - единствения оцелял от Тодоровия род... Бяха женени с Цветко от пет години. Добре се разбираха. Имаха жилище, работеха и двамата... Само дето рожба не можеха да имат. Няколко пъти зачева, но не се задържаха децата... Всички изследвания и на двамата бяха добри. Причина нямаше, а се случваше.

            Тогава тръгна по народни лечители и врачки. И ù казаха: "Не е болест това. Карма е. В рода на мъжа ти има непростен покойник. Черна душа е. Отдавна скита. Ако му се прости. Ако се запали свещ на гроба му. Кармата ще се пресече."

            Прекоси почти цяла България. Стигна до селцето. Къщата намери първом. По-точно останките от нея. Намери и под сайванта една дървена играчка - конче; Самоделка някаква... Потъмняло беше, но имаше някаква скрита любов в извивките му...

            И сега на гроба на стареца, докато му говореше... Измъкна играчката - показа му я. Беше сигурна, че той я е направил за някое от децата си. Макар и един ден в живота му, доброто беше властвало и се беше съхранило напук на влагата и годините...

            "Черната душа" гледаше отгоре - към дървеното конче, което издялка някога за Славчо, кога му рече "тате" за пръв път... Тогава Славчо скачаше от радост на двете си крачета; Цвета му се усмихваше благо, а в очите на майка му синееше надежда...

            Надеждата, която сега бликаше в очите на младата жена, коленичила на гроба му и запалила свещичка за него... Топлината го обвиваше и го караше да изсветлява и олеква...

            Издигна се нагоре, нагоре, и се понесе към тунела. Искаше го... Чакаха го... Време беше да загърби миналото. Да позволи на цветята да разцъфнат...      

© Дочка Василева Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • БРАВО...
  • Прекрасен и много завладяващ разказ! Може да те накара да мислиш с часове над него!
  • Много ми хареса, Доче!Майстор си!....
  • Много хубав разказ, увлече ме.
    Много добър психолог си, изумително е как можеш да опишеш света през очите на такъв човек, струва ми се доста изразително и реално при това. Когато пиша проза ми е лесно да описвам в героите си качества, които аз самата притежавам, мисли. Но да вляза в кожата на човек с коренно друг характер е трудно, много трудно. А твоят разказ с такава лекота се лее. И историята е много интересна, поучителна, по християнски добра.
    Винаги е удоволствие да се спра при теб, прегръщам те!
  • Ето, че си струва човек да чете в сайта. Толкова е добър и интересен разказът ти.
  • Това е много хубави истински разказ. Напомни ми малко на "Гераците", макар че тук сюжетът е друг. Много лирично си описала злобната душа, която се рее на земята и гледа отгоре всичко. А мъдростта, извираща от този разказ е огромна, показваща, че злите хора се забравят много по-лесно, и след тях не остава нищо. Имаш моите истински поздравления за този разказ!
  • Хубав разказ, увлекателен и въздействащ! Поздравления!
  • Благодаря на всички поспрели...Идеята за този разказ се роди след споделено от една приятелка.Тя се подложи на регресивна хипноза с оглед търсене на информация за непростен покойник в рода и`,за да се прекъсне кармата, която държи сина и`в будна кома вече над пет години.(Онези, които бяха на срещата в Горна Оряховица ще си спомнят благотворителната част на сбирката)Та тя ми разказа,че докато е била в това състояние видяла едно момиче да бяга през кален селски двор и да моли баща си да не го убива...
    Благодаря ти Натали, за идеята и дано Бог се смили над непростените и непростилите...
  • Много хубав разказ!
  • Един от най-добрите разкази, които съм чела! Поздравявам те за майсторството!
  • Толкова болезнено и истинско,човешко, толкова тъжно,но...много ми хареса стила ти,Доче! Настръхнах докато четох! Поздрави!
  • Страхотно!
    Поздравления, Доче!
  • не можах да го изчета без сълзи...
    Доче мила, толкова болка, толкова човечност си
    побрала в този вълнуващ, трогващ до дъното на душата
    разказ...душата ми плаче, Доче...прегръщам те, с всичката
    нежност и топлота в този свят...с много обич..
    Бъди!
  • Много човешка драми и болки!
    Чудесно повествование!
  • Обездуми ме, Доче...
    Отмахнала си паяжината на времето, с гола ръка. Пак с нея си изтрила праха на забравата. Отключила си сърцето си и с Божият ти дар - словото, си писала с Душа!
    Благодаря ти, Доче!
  • Невероятна си миличка!
    Разказвачка!
  • Трудно ще изпиша с думи емоцията, която ме заля като вълна...
    Господ ти е дал талант да пишеш!!!
    Доче*
  • Стисна ме за гърлото разказа ти, Доче...и изваля в очите ми...
    Съпреживях...
    Майстор - разказвач си!
  • Просто не мога да коментирам - хваща за гърлото!Майсторица си, Доче!
  • Доче, разплака ме! Смислово богат и тематично наситен разказ!Междуличностните и родовите взаимоотношения лежат не върху изконния патриархален морал и добродетели, а върху онова, което душите не надживяват.Разкъсаното детство е изродило душата на дядо Тодор, оскотял е, непогален...Прокуденик и търсач на обич, се превръща в убиец и насилник.Отредено му е да вземе маргинализиран образ за жена- сираче, т.е отхвърленото от общността, неприютното, за да намери приют и себе си...Но всичко що ражда семето му осакатява, заради онази неспособност за себенамиране. Враждата за дървото на живота, е нищо повече от боричкане за оцеляване...Посягането върху живота и изсичането на ореха, е равно на преобръщане на извечното и първозададеното Свише. Из небето идва и наказанието на рушителите не на вънкашния свят, а на вътрешния, оня който като пропаст се отваря пред теб и те поглъща...И тук омразата и злотворството , сякаш са яд по нещо непостигнато...И онова конче, издялано с любов, е Дядо-Тодоровата душа, потъмняла от времето и надпреварваща се с него, и някак вдървена от липсата на ласка...Заровен до оградата както заравят некръстените, прошката е семе, което овъзмездява живота, изживян напразно...
  • Поздравления и от мен!
  • Великолепен разказ! Докосна душата ми!
    " Научи се да мрази, преди да разбере, че е възможно да се обича."
  • Има любов в извивките на твоите творения!
  • Поздравления за разказа, Доче!
  • Да. Блага дума железни врата отваря.


    " Научи се да мрази, преди да разбере, че е възможно и да се обича...
    .
    Омразата го караше да завижда на онези долу, че си подреждат живота, без дори да си спомнят за него, и изглеждат щастливи.
    .
    За пръв път пожела да заплаче. Но не знаеше как."
    .
    "Тодоре, Тодоре, нищо от този свят не можа да приемеш и да изтраеш, а питаш ли го той тебе как те трае."

    Омразата, завистта, злобата-качества, които прогресират и все по често се наблюдават в характера на хората.
    Това ги разяжда отвътре, но то е по силно от тях, а те дори не се и опитват да се преборят, а се оставят на течението и в ръцете на тъмните страсти и емоции. Идва един ден, когато всеки има нужда от добра дума за себе си, но горделивостта и егото трудно скланят глава.
    Жалко...
    за тях самите и за хората, които волю-неволю се налага да ги приемат.

    Дано Бог им прости!


  • Браво! Много ми хареса!
  • просто... нямам думи! поздравления, Доче!
  • Поздрав, Доче!*
  • Поздрав!!!
  • "Научи се да мрази, преди да разбере, че е възможно и да се обича..."
    Прочетох,но няма да коментирам...просто не мога
    Най-сърдечно,Доче!!!
  • Прочетох с удоволствие на един дъх! През цялото време настръхвах... Поздравления! Много много ми хареса...
Propuestas
: ??:??