„Чук–чук–чук” се чукаше отвън на двора. Толкова ясно и силно, сякаш в главата му се забиваха хиляди пирони. Слухът му беше толкова изострен, че чуваше и най-тихия шум в къщата. Тя беше от онези паянтови постройки, които при по-силен порив на вятъра щеше да се развали. Имаше странното хоби да записва всеки шум с определена нота. Сега това го побъркваше. Защото нямаше други шумове, с които да комбинира този. Ето. Жената от горния етаж стана и затътри чехли по пода. „ Ш–ш–ш”. Досадно, но и спасяващо. „Скррръ-ъ-ъц, скръц, скръц, скр-ъ-ъ-ц”. Пружините пак заскърцаха. Дебелият магазинер правеше секс с любовницата си. „Буфф, тряяс”. Ахаа, вратата... идва някой. Листът... по-бързо... къде ли го беше мушнал? До, сол, ре, ми... звук, нота, звук, нота.
Лудият композитор. Така му викаха. Видът му не беше от най-приятните. Дълго, черно и мръсно палто. Сваляше го само през лятото. Тогава ходеше по една риза, загубила отдавна първоначалния си цвят. Но никога без своята тетрадка с нарисуваните петолин ...