Няколко дни се скитах. Вървях все на юг към планините или поне така си мислех. Благополучно успявах да избягна всякакви срещи с хора. Внимателно заобикалях селата и градовете. От хората, останали в тях, едва ли щеше да се намери някой, готов да помогне на една бегълка. Прекарвах нощта на закътани места в гората. Понякога, когато преценявах, че е безопасно, си позволявах да запаля огън. Привечер на четвъртия ден стигнах до гъста вековна гора. Харесах си една малка затънтена полянка и запалих неголям огън, докато още не беше паднала нощта. Сварих си ориз. Нямах търпение да хапна от него и още врящ си сипах в паничката, която си носех. Гребнах малко с вилицата и тъкмо се канех да го опитам, когато чух притеснително раздвижване из гората. До ушите ми достигна шум от стъпки и приглушени гласове. Определено бяха съвсем близо. Първата ми реакция беше да побягна, но не исках да изоставя багажа си и току-що приготвената вечеря. Нямаше много време за мислене. След по-малко от минута от храсталак ...