Няколко дни се скитах. Вървях все на юг към планините или поне така си мислех. Благополучно успявах да избягна всякакви срещи с хора. Внимателно заобикалях селата и градовете. От хората, останали в тях, едва ли щеше да се намери някой, готов да помогне на една бегълка. Прекарвах нощта на закътани места в гората. Понякога, когато преценявах, че е безопасно, си позволявах да запаля огън. Привечер на четвъртия ден  стигнах до гъста вековна гора. Харесах си една малка затънтена полянка и запалих неголям огън, докато още не беше паднала нощта. Сварих си ориз. Нямах търпение да хапна от него и още врящ си сипах в паничката, която си носех. Гребнах малко с вилицата и тъкмо се канех да го опитам, когато чух притеснително раздвижване из гората. До ушите ми достигна шум от стъпки и приглушени гласове. Определено бяха съвсем близо. Първата ми реакция беше да побягна, но не исках да изоставя багажа си и току-що приготвената вечеря. Нямаше много време за мислене. След по-малко от минута от храсталака изскочиха двама мъже с раници на гърба на видима възраст около четиридесет години. По външния им вид и по държанието им личеше, че също са бегълци, но вместо да се зарадвам, че съм намерила подобни на мен, сърцето ми се сви. Неясна тревога затанцува в стомаха ми. Въпреки, че поздравиха приветливо и учтиво ме попитаха, дали може да се присъединят към лагера ми, усещането за опасност не само, че не се разсея, но и се засили. Реших да запазя присъствие на духа и с привидно спокойствие довърших вечерята си. Те също извадиха храна и няколко бутилки вино. Предложиха и на мен. Съгласих се от учтивост да ми налеят малко вино. През цялото време бях нащрек. Не ми харесваше начина, по който ме гледаха. Имаха вид на хищници, дебнещи плячката си. А и по време на разговора, който водихме, започнаха да включват неприлични подмятания. По-младият от тях, който се представи под името Петър, имаше почти черна, късо подстригана коса, по която тук-там вече се забелязваше по някой бял косъм. Имаше изпъкнали скули и волева брадичка с трапчинка по средата. Когато ме гледаше, леко присвиваше преценяващо очи. Изобщо не исках да предположа какви мисли се въртяха в момента в главата му. По едно време той се примъкна прекалено близо до мен, уж под предлог да е край огъня. Другият многозначително се изсмя и подхвърли:

- Само да не се опариш!

Петър се ухили доволно, обгърна раменете ми с ръка и ме придърпа към себе си. Очите му блестяха по начин, който смрази кръвта ми. Буквално прочетох намеренията в очите им и те никак не ми харесаха. Изведнъж осъзнах, че скоро щеше да е късно да избягам. Сякаш се бях озовала в капан, готов всеки момент да щракне. Личеше си, че натрапниците са силни и ловки. С борба или открит опит да избягам нямах шанс. Трябваше веднага да предприема нещо. Нещо неочаквано и хитро. Имах чувството, че чувам отброяването на секундите до критичния момент. Усетих пронизващия му поглед, който собственически обхождаше тялото ми. Сякаш времето забави своя ход и се превърна в гъста лепкава каша. Изведнъж го почувствах съвсем осезателно. Почувствах точния момент, в който трябваше да действам. За своите двайсет и седем години бях научила, че понякога присъствието на духа е най-добрият начин за защита. Погледнах го смело в очите и се опитах да му се усмихна възможно най-предизвикателно. С безгрижен тон им съобщих, че се налага да отскоча до храстите. Давайки си вид, че търся салфетки в раницата си, измъкнах тайно парите и документите си и се отправих към най-гъстите дървета, продължавайки да се смея на шегите им. Когато се скрих от погледите им, забързах директно през гората. Исках да се отдалеча възможно най-много, докато не са открили, че ме няма и после да се скрия, за да не чуят шума от стъпките ми. Щом се отдалечих, се затичах. Прескачах паднали клони и купчини с пръст, не виждах къде стъпвам, но продължавах да бягам през тъмната гора, впрегнала всичките си сили. Сърцето ми щеше да изхвръкне, предполагам по-скоро от превъзбуда, отколкото от скоростта, която развивах. Минаха около пет минути, докато се усетят. В далечината чух гласовете им да ме викат. Продължих да се отдалечавам, макар и вече по-предпазливо, оглеждайки се за скривалище. Докато вдигаха шум, нямаше опасност да ме чуят. Дървото сам(о) се изпречи пред мен. Беше огромно, с гъсти клони. Подскочих и се хванах за дебелия клон, който беше най-близо до земята. Оттласнах се с крака от дънера и се озовах върху клона. Нагоре беше по-лесно. Изкачих се на доста голяма височина и там се спотаих между два дебели клона, като прегърнах единия и долепих главата си до него. Заслушах се. Чух мъжете да обикалят из гората и да викат името ми. В началото се преструваха на загрижени за мен, но в един момент спряха да се прикриват и започнаха открито да ме заплашват. Чак тогава усетих, че краката ми силно треперят. Бях сама с тези ужасни хора и не можех да се надявам на помощ отникъде. Не предполагах, че съм способна да действам толкова хладнокръвно в подобна критична ситуация. Държах се здраво за клоните и не спирах да се моля.