Да си починем

ДА СИ ПОЧИНЕМ

   Дъщеря му го вика да си починат. Просто така, да седне до нея, да изпият по едно кафе, да си поговорят... Да си починат. Той обаче не е свикнал, не може просто така да седи и нищо да не прави.

   Все пак му е дъщеря, не може да и́ откаже, а е неуважително, някак си, да вземе книга, леща да чисти, копче да зашива или нещо друго...

  Седят, пият кафе. Тя говори, той я слуша, потропва с пръсти по масата, друса единия крак...

  Тя говори ... споделя своите радости и тревоги, бърчи вежди, усмихва се... Бавно отпива с наслада от кафето. Почива си.

   Той е оставил чашата и стиска с две ръце перваза на масата толкова силно, че пръстите му са побелели. Не е от кафето. Въздухът се е сгъстил и трудно се диша. Втвърдил се е, станал е на бетон и му притиска гърдите...

   - Колко е хубаво, тате, човек да поседне, да поговори с близък човек, да релаксира! Нали, тате? Какво ще кажеш? Хубаво си починахме! Нали, тате?... Тате?!

   Баща и́ седи с клюмнала глава, стиснал с две ръце края на масата. Починал!