ДА СИ ПОЧИНЕМ
Дъщеря му го вика да си починат. Просто така, да седне до нея, да изпият по едно кафе, да си поговорят... Да си починат. Той обаче не е свикнал, не може просто така да седи и нищо да не прави.
Все пак му е дъщеря, не може да и́ откаже, а е неуважително, някак си, да вземе книга, леща да чисти, копче да зашива или нещо друго...
Седят, пият кафе. Тя говори, той я слуша, потропва с пръсти по масата, друса единия крак...
Тя говори ... споделя своите радости и тревоги, бърчи вежди, усмихва се... Бавно отпива с наслада от кафето. Почива си.
Той е оставил чашата и стиска с две ръце перваза на масата толкова силно, че пръстите му са побелели. Не е от кафето. Въздухът се е сгъстил и трудно се диша. Втвърдил се е, станал е на бетон и му притиска гърдите...
- Колко е хубаво, тате, човек да поседне, да поговори с близък човек, да релаксира! Нали, тате? Какво ще кажеш? Хубаво си починахме! Нали, тате?... Тате?!
Баща и́ седи с клюмнала глава, стиснал с две ръце края на масата. Починал!