- Ела! Хайде! - прошепва тя. Гласът й е толкова мек и сладък, толкова тих и така загадъчно подканящ. - Ела с мен! Ела!

 - Къде? - пита той.

 - Някъде. Няма значение. Хайде!

            Той улавя с ръката си нейната, усеща я топла и сигурна. Оставя я да го води. Тя сякаш не стъпва по земята. От време на време се обръща и той може да види лицето й, огряно от слънцето, луничките, посипали носа и бузите й, усмивката й, толкова светла и непресторена. През останалото време той вижда само косите й, изсветлели от силното слънце и падащи немирно върху раменете и гърба й, потрепващи леко при всеки повей на вятъра. Вижда бялата рокля да се стича по загорелите й крака, да се увива около тях като змия, да танцува около тях при всяка нейна крачка.

 - Къде отиваме? - пита отново.

 - Тук - отвръща през смях тя и се изляга в житата. - Точно тук.

            Той не бърза да легне. Остава прав още миг, за да я погледа: страните й, зачервени от тичането, устните й, жадно вдишващи свежия вечерен въздух, косите й, разпилени по житата. Тя никога не е била по-красива. Той ляга бавно и затваря очи. Слуша дишането й, слуша птиците и щурците, чува как реката на края на нивата докосва тръстиките. Струва му се, че може да чуе как земята жадно всмуква водата, как пие, как диша. Струва му се, че може да чуе как житата растат. Той отваря уста да сподели с нея как се чувства, но още преди да е издал звук, тя прошепва:

 - Шшшшт!... Хората нямат нужда от думи също като реката и лястовичките, и тръстиката, само че не го осъзнават. Знаеш ли какво казвам сега? - казва тя и се усмихва.

            Не е само усмивката. Цялото й същество го казва: "Щастлива съм. Щастлива съм да съм тук и сега с теб."

 - И аз - прошепва той.

            Смехът й е толкова заразителен. Чак когато докосва лицето си, той осъзнава, че се усмихва.

 - Става студено - казва той. Не знае дали наистина го е усетил или го е казал просто по навик, защото знае, че летните вечери трябва да са студени.

 - Така ли? - отвръща тя. - Аз не усещам студ. А ти?

 - Не - отговаря той и поглежда към небето. Там вече изгряват първите звезди.

            Той протяга ръка и хваща нейната. Има нужда да я усеща до себе си, да вярва в нея. Може да лежи така цяла нощ. Има чувството, че може да говори с нея за всичко, че могат да си говорят цяла нощ за живота и за звездите. И те си говорят всъщност, просто нямат нужда от думи. Чувства се толкова сигурен и спокоен, чувства се толкова свободен, сякаш целият свят е негов, чувства се толкова... щастлив.

 - Твърде хубаво е, за да е истина - прошепва той.

            И в този момент се събуди. В този момент той отвори очи и вместо полето със зелените жита и небето, осеяно със звезди, той се видя легнал на мръсния и прашен под, покрит с боклуци и празни бутилки. Сега чувството, че сънува беше много по-силно, отколкото преди няколко мига. Той лежеше настрани и се взираше в пода, без да може да осъзнае къде се намира.

            Когато влезе в стаята, за да си търси ключовете, тя го видя да лежи на пода. Помисли си, че е пиян или надрусан. Нямаше голямо значение. Всъщност тя беше доста далеч от истината. Но на нея не би могло да й хрумне, че той спи и сънува. Тя самата не бе спала от твърде дълго време, а какво остава за истински, а не наркотичен, дълбок и почти реален, хубав, здрав сън. Тогава обаче раменете му започнаха да треперят. "Е, значи е жив." - помисли си тя.

            Той се хвана за шкафа, надигна се малко и успя да седне, облегнат на стената. Погледна я.

            Тя видя сълзите му и разбра, че той плаче.

 - Боже мой! - засмя се тя. Но всъщност му завидя, че още може да плаче. - Мислех си, че сме свършили дрогата - каза му ядно.

 - Не съм се друсал - отговори той, - сънувах.

            Тя отново се засмя, но престорено. Завидя му, че може да спи.

 - Трябва да изляза. Да си ми виждал ключовете?

 - Мислех си... Питала ли си се някога дали няма друг живот, дали няма друг избор, различен от този?

 - Не знам. Може и да сме имали някога. Но не и сега - каза тя. Но после видя нещо странно в очите му. - Поне аз нямам. Поне аз - не - после махна с ръка сякаш искаше да прогони някоя досадна муха.

            Той не бе и очаквал друг отговор.

 - А, чудех се... Дали сме били щастливи някога? Нали знаеш... държахме ли се за ръце, шептяхме ли си, говорехме ли си за разни неща? Бяхме ли влюбени? Помниш ли първата ни среща? Била ли си някога щастлива да бъдеш с мен? Обичала ли си ме някога?

 - Ама че странни въпроси задаваш днес... Виж, трябва да изляза и не знам къде са ми ключовете. Виждал ли си ги?

 - По дяволите ключовете! Не ти трябват! Вратата дори не се затваря. Отговори ми!

 - Да. Не. Не знам. Не помня. Има ли значение?

            Той разтвори ръката си, в която до преди миг сякаш бе държал нейната. Разтвори я бавно, пръст по пръст и видя в нея бръснарско ножче. И което е най-странното - не се учуди. Завъртя го между пръстите си. Представи си как кръвта се стича в дланта му, изпълва първо гънките й, очертава ги, после изпълва цялата му шепа и после по пръстите му се стича на пода. Усмихна се.

 - Вече не - отвърна той повече на себе си, отколкото на нея. - Вече не.

            След час тя се върна и го завари отново да лежи на пода. "Щастливец - помисли си тя - пак е заспал". Но и този път беше далеч от истината. Защото той не спеше.

Калина

06.04.06