Да заспиш
- Ела! Хайде! - прошепва тя. Гласът й е толкова мек и сладък, толкова тих и така загадъчно подканящ. - Ела с мен! Ела!
- Къде? - пита той.
- Някъде. Няма значение. Хайде!
Той улавя с ръката си нейната, усеща я топла и сигурна. Оставя я да го води. Тя сякаш не стъпва по земята. От време на време се обръща и той може да види лицето й, огряно от слънцето, луничките, посипали носа и бузите й, усмивката й, толкова светла и непресторена. През останалото време той вижда само косите й, изсветлели от силното слънце и падащи немирно върху раменете и гърба й, потрепващи леко при всеки повей на вятъра. Вижда бялата рокля да се стича по загорелите й крака, да се увива около тях като змия, да танцува около тях при всяка нейна крачка.
- Къде отиваме? - пита отново.
- Тук - отвръща през смях тя и се изляга в житата. - Точно тук.
Той не бърза да легне. Остава прав още миг, за да я погледа: страните й, зачервени от тичането, устните й, жадно вдишващи свежия вечерен въздух, косите й, разпилени ...