На вратата в Квартирата-В-Която-Никога-Не-Се-Допускаха-Момчета, някъде в Ъгъла на Нищото, но и твърде близо до Нещото, се почука. Дали защото напоследък твърде много четеше Достоевски, или защото учеше за класни по латински, на Дамата с Камилите й се стори, че на вратата се почуква някак отчетливо, с намек за официалност и неотложност. Разбира се, тя пропусна тази мисъл покрай главата си и отвори с видимо нежелание.
- Вие ли сте Дамата с Камилите? - попита мъж с черен шлифер.
- Да не би да мислиш, че някой нормален човек би се съгласил да го наричат така?! - сопна му се тя, готова да затръшне вратата.
- Да, но доколкото ми е известно, ти си поетеса… А те са най-не-човеци от всички… - той нави малко тютюн в листче хартия. “Странно как премина на ти!” - възмути се наум Дамата с Камилите.
Мъжът с шлифера просто побутна леко шапката си нагоре:
- Задачата ми е да Ви осведомя - на “Ви” той натърти… (Тя се замисли… Той сякаш четеше мислите й само с един поглед в очите…), - че сте част от една ...