„Де е българското?“ – питаше се той учуден, седнал на сянка под клоните на кривите церове пред държавата му, с поглед безжизнен, мечтателно впит в пространството. Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел, да погледа какво има по новия свят.

                                                                      Иван Вазов „Дядо Йоцо гледа“

  Дядо Съби от Гара Бов, вдовец пенсионер на 74 години, бивш железничар, живущ понастоящем на улица „Волга“ 25 в Мездра със сина, снахата и двете им деца, обичаше да гледа сериали. И планинарството обичаше той и много ходеше из дефилето, най-паче по Вазовите екопътеки, въпреки преклонната си възраст, и даже твърдеше, че думичката туризъм си била съвсем българска и идела от „тур“, което ще рече бивол, който се срещал по тия земи в най-древни времена.  Обаче сериалите си бяха друга работа. Малко се срамуваше той от тази своя слабост, но не можеше да се откаже. Ма то турски, индийски, китайски, тайландски и всякакви там азиатско-тихоокеански в съчетание с латиноамерикански – за нищо ги нямаше! Денем като всеки достопочтен пенсионер, ако не се надпреварваше с дивите кози и орлите из чукарите, сядаше в кафенето на Пенсионерския клуб, играеше табла с аверите по няколко часа, обсъждаше политиката, икономиката и електрониката, гледаше модерен петобой и европейски футбол и запалянковски псуваше полугласно, а вечер – вечер направо се преобразяваше!

  Седне той на мекия диван, който покойната баба Донка беше избрала малко след раждането на сина им в мебелния магазин в Мездра, където работеше тъстът му. Бяха го купили прескъпо на изплащане, въпреки „връзките“, които имаха. Бай Драган, бащата на Донка, беше казал тогава: „Вземайте го, не гледайте цената, ще издържи сто години!“ Е, издържа! Почти половин век си остана все същият, само дамаската му избеляваше постепенно, въпреки разноцветните одеяла, булани и жакарди, с които го покриваха през годините. Побеляваха и стопаните му, макар че Донка дълго се боядисваше, ама после махна с ръка и остави на мира и косата си, и другите разкрасителни процедури – кремовете против бръчки, помадите и билковите настойки. И се бялна тая нейна пооредяла косица като покрит със сняг ржански връх, и се вееше и пилееше на всички страни, а Дончето – дребничка, попрегърбена, пъргаво я прибираше с черно ластиче на опашка и със сребристата корейска шнола на бретона приличаше на ученичка, а не на стара баба, отгледала коскоджамити син и две внучки хубавелки. Тъй си и остана до края тя – не каза „ох“, не се оплака, въпреки бодежите в сърцето и високото кръвно. Една сутрин просто не се събуди, а дядо Съби вече повече от пет години не може да повярва, че я няма – все му се чини, че ще отвори вратата и ще го нахока, че си е подпетил патъците или че пуши в лятната кухня, вместо на двора. И като седнеше на дивана, където двамата толкоз години бяха прекарвали вечерите пред телевизора, обгръщаше го една нежна топлина, едно спокойствие, сякаш Донка още беше до него и ей сега ще му проговори.

  Напоследък едната от пружините се беше малко изметнала и под дядото се бе образувала островръха по краищата марианска падина, та го наболяваше кръстът, щом речеше да се изправи. Облегалките пък бяха надраскани с пирон от Коцето, когато беше малък, боядисвани и пребоядисвани, но с незаличими следи от тоя злощастен пирон.

  Държеше се още дядото, въпреки преклонната си възраст. Умът му беше буден и свеж като на младеж и въпреки че тялото му постепенно се съсухри и изнемощя, лицето и ръцете му се покриха със старчески петна, очите му помътняха и загубиха остротата на погледа си, а ръцете му потреперваха като палеше цигарата, за възрастта си беше рядко жилав и здрав. Имаше той прогресиращо перде на очите и куп болежки тук-там, като всеки, но нищо, което да го лиши от позитивната му нагласа и философския поглед върху живота и смъртта. И все още не си позволяваше да пуши в кухнята, въпреки че отдавна нямаше кой да му се кара – пазеше това правило свято и неизменно, сякаш отдаваше почит на мъртвата си съпруга.

  – Ти си пушач, дядо – му каза зъболекарят, който му извади останалите няколко здрави зъба и ги замени с изкуствено чене. – По-добре да изберем жълтеникав цвят на ченето, че да изглежда естествено.

  Дядото се съгласи веднага.

  – Тъй, тъй, сине! – вика и се върти неспокойно на зъболекарския стол. – А то ще заприличам на някой караконджул като Маринчо Пелтека от клуба. Лицето му е сбръчкано и червено като варен домат, пък зъбите му греят, сякаш е някой арабски жребец. Не ща ги аз такива!

  Маринчо Пелтека е стар негов съперник на табла и фен на „Борусия Дортмунд“. Дядо Съби държи за „Реал Мадрид“ и това си е. И побеждават неговите момчета, не си поплюват! Маринчо се сърди и завижда, ама инат – не признава, че галактиките /както нарича дядо Съби галактикосите от любимия си отбор/ са най-добрите! Ония ми ти латиноамериканци и африканци другоконтинентални на Световното клубно да му мислят! Европа е люлката на футбола и ще си остане! Пък и думата турнир също явно произхожда от „тур“, та затуй са толкоз напористи и все с рогите напред играчите – машалла вери уел, мучачос!

  Оня зевзек Маринчо пак намери начин да се заяде. Те и турците, вика, произлизат от нашите турове от Калето, затуй са ни владели петстотин години, а ти сега като разпран гледаш турски сериали и не ти мига заперденото око. Подиграва се, значи! Предател го нарича. А оня не млъква и все се хили. Айде, Дръгалец, вика на Кольо Дръгалев, пръв негов авер и също подигравчия, тури един тур на дъската, та да видим рогато говедо ли е туй или е крън вол галактически, дето само се ежи!

 Абе то се вижда кой е крън, кой – с рога, като дойде време да се качват на стълбичката. Та спря да общува той с Пелтека. И вече като влезеше оня ми ти безсърдечник в клуба и се озъбеше сардонически, обръщаше му демонстративно гръб и само подхвърляше някоя язвителна забележка.

  А оня гявул – епиграма да му измисли! Щото пишел нескопосани стихчета и му ги публикували в един пенсионерски вестник. Чудо голямо!

  А работата с епиграмата стана тъй: не пасна новото чене на Съби и все го притесняваше. Тук го придърпа, там понаболи – терсене! И като дъвче, все се измества. Веднъж, както си хрупаше чипс с къри в клуба, откачи се ченето, отхвръкна и улучи Маринчо по челото. Тоя шашкънин все на пътя му ще се изпречи! Как се случи и сега де е под обстрел, дядото не разбра, но Маринчо го заподозря в инсинуации и се люто обиди. И по очите му, светнали с грозен кървав пламък, дядо Съби усети, че нещата няма да се разминат тъй леко.

  На другия ден хлапетиите от улицата, начело с внука Маринчов, го съпроводиха чак до клуба, като се смееха и викаха подир него ей тия срамотни думи:

  Дядо Съби трака зъби,

  но изхвръкна му ченето

  и му падна от лицето.

  Хукна той да си го търси

  и в дерето се изтърси.

  И викат хлапетиите, и се кискат, и се закоклъцват! Дядото забързано влезе в клуба, а те се накачулиха по прозорците, правят гримаси и продължават да каканижат! Срам и позор! Развеселиха се и посетителите на клуба, а Маринчо гледа тържествуващо, сякаш е спечелил Шампионската лига. И оттогава не са си продумали.

  Разлютен от спомени за унизителната сцена, дядо Съби се намести на дивана, надяна очилата, тракна с новото чене, което му пасваше идеално, и си пусна за успокоение любимия турски сериал, който в момента течеше по телевизията. Обаче действието се беше много закучило, а него нещо все го глождеше и той взе да прехвърля каналите. Накрая се спря на някакъв стар филм: „Дядо Йоцо гледа“, по известния разказ на Вазов. Помнеше го той тоя разказ още от училище, нали скалата на дядо Йоцо е в района над гара Бов? Ходил е той там, ама предпочиташе паметника му на един от хълмовете над село Очиндол, дето живее братовчедът Пантелей. Всеки път, като ходеше у тях, го караше там да го води, пък и сам се качваше сегиз-тогиз. Поседи, поседи в подножието му, поговори си мислено със слепия старец, па тихо поеме обратно. Някакъв товар сякаш се смъкваше от гърба му. А оная скала над дефилето до бившите овчарски колиби беше дива и изровена от пороите. Приличаше му на вкаменена хищна челюст от древен звяр и всяваше в сърцето му не покой, а атавистичен страх.

  Гледа дядо Съби позабравения филм и една остра жал стяга сърцето му – сякаш за него разказва историята. Ей на, и той може в скоро време да ослепее с онова перде, дето му вгорчава старините. Ама сега медицината е напреднала – половин час в болницата и излизаш – без перде и с нови очи. Тъй каза Коцо и го записа за преглед при един голям специалист, който ще дойде и утре във Враца – да оперира. Съби ще отиде да му махнат пердето. Сигур затуй е толкоз неспокоен и сълзи напират из очите му като гледа немощния старец на екрана – сякаш себе си вижда. А несретникът в туй време докосва с треперещи ръце сукнената дреха, медните копчета и сребърните еполети на българския „паша“ и се радва на българското!

  Изтри сълзите дядото, изключи телевизора и излезе на двора да се разсее. В клуба не му се ходеше – досадила му е тържествуващата Маринчова физиономия, не му се слушаха и подигравките на хлапетата. Лятна ваканция е, чудят се какво да правят момчурляците и с кого да се закачат. Погледна безоблачното небе, вдъхна с пълни гърди аромата на цъфналия в цикламено индийски люляк, па се завъртя, влезе вкъщи и се обади на Панталеймон. Направи си после два сандвича с телешки салам и кашкавал, взе бутилка минерална вода, метна раницата на гърба, прати есемес на Коцо във Враца, където бяха отишли със снахата и децата на гости, и запраши с пежото към Очиндол. Остави колата в двора на братовчеда и по вития асфалтов път тръгна пеш към паметника на дядо Йоцо.

  Стигна горе след около половин час. Пусна раницата в беседката, пи една студена вода, замези със сандвичите, прибра внимателно трохите и празната бутилка с надпис на латински в найлоновата торбичка, напъха я в раницата и се приближи до петметровата статуя от врачански бял мрамор, кацнала на върха на хълма. Вгледа се в набразденото лице на стареца

– И каква стана тя, нашата? – промълви тихо и отчаяно. – Това ли е България, това ли е свободата, на която ти толкова се радваше и която приветстваше от Злио камик? Топлим се с руски газ, ядем хляб от украинско жито, пием италианска вода, носим германски дрехи втора употреба и китайски обувки, караме японски и френски коли, гледаме турски сериали и все навън ни тегли – своето не тачим, ами даже се срамуваме от него!  

  Две момичета, шарени като горски птичета, със звънтящи обеци и прокъсани на коленете дънки стояха от другата страна на паметника и полугласно разговаряха. Дядо Съби неволно се заслуша.

  – Идвам за последен път тук – промълви тъжно едното. – Прощален тур. Казах му, че трябва да избере – тя или аз. Той избра нея. И знаеш ли какво ми каза на изпроводяк? „Не те обичам вече, но винаги ще те уважавам. Можеше да ме натиснеш, да ме принудиш, знаеш как, но не го направи. Даде ми свободата да избирам. Това е най-ценното нещо на света и аз никога няма да го забравя!“

  Дядо Съби не чу отговора на другото момиче. Двете вече слизаха надолу към пътя, където ги чакаха няколко момчета с мотоциклети – с каски и със същите изпокъсани дънкови якета и панталони.

  „Това е отговорът!“, помисли си удивено дядото и странно спокойствие се разля по изнуреното му тяло.

  Той погледна нагоре към извисяващия се исполин – в потури, с къс елек, подпрян с едната ръка на бастунче и стиснал шапка във високо вдигнатата си за поздрав друга ръка.

  „Дядо Йоцо от разказа е облечен в чешири, увити с връв, и с окъсан безсрамник. Ако би могъл, сигурно би намерил нещо по-прилично, но това са му възможностите. А тези момичета доброволно са навлекли скъсаните си панталони. Това е техен избор. Не е важно какво носиш, важно е дали искаш да го носиш или не. И е важно във всеки един момент да си в състояние да замениш скъсаните дрехи с нови, стига само да решиш. Аз самият мога, ако поискам, да превключа на друг канал и да гледам, колкото си ща за същия тоя дядо Йоцо или някой друг български филм. Мога да отида в магазина и да си купя българска дреха, макар и не толкова евтина, колкото тази втора употреба. Живеем в глобализиран свят. Разстоянията сега са по-къси, взаимодействието между хората – по интензивно, но това не ни прави по-малко българи. Важното е никой да не налага мнението си с насилие, а да го споделя с другите и да ги остави те да решават дали да го приемат или не. Но за съжаление, насилието все още се среща по света – в една или друга форма, и това е печално.“      

  Дядо Съби махна с ръка за сбогом към статуята и бързо се спусна по пътя към Очиндол. На другия ден, без страх и опасения, се остави Коцо да го закара в болницата във Враца за операцията, а когато след около седмица зрението му се избистри напълно и той излезе за първи път сам навън, отиде в супермаркета, насочи се към рафта с минерална вода, подмина без колебание бутилките с чуждестранните етикети и избра една с нарисувани отгоре сини планини с бели върхове и български надпис.

  Българското беше навсякъде около него и сега той имаше очи да го види.

  А дядо Йоцо от хълма с калпак в ръка продължаваше да поздравява свободна България.  

  Разказът участва в 13-ти национален литературен конкурс за разказ „Дядо Йоцо гледа“ 2024 на община Мездра и СБП на тема „Миналото, настоящето и бъдещето на нашата родина“ и не спечели награда.