(или как станах вещица)

    Двадесет и втори март, 1848 година. Стигнах до село Икитос в Перу. Село като село, бих казала. Носеше своето очарование за тези, които са свикнали с голямото движение на хора и файтони в градовете, но трудно за оцеляване място, ако трябва да се живее там. Неговите четиридесет колиби имаха сламени покриви, но за мен бяха спасение. Пъргаво и на един дъх  изкачих стъпалата в подножието му. Само човек с моите магически способности може да знае за неговото съществуване. Уморена и гладна, изпълзях по ствола на едно голямо дърво. Скрита в короната му, възнамерявах да дочакам нощта, да посипя вълшебен прашец върху сламените къщурки и необезпокоявана, първо да се нахраня, а после да пристъпя към моите свещени действия. Целта ми беше да изровя раковина - колкото по-прекрасна беше тя, толкова по-висок ранг щях да получа във Вещерското общество.
    Трябва да бях заспала, защото когато отворих очи, Луната осветяваше чудното небе. Сепнах се да не закъснея и след като издухах вълшебния прашец, тихо се спуснах на земята. За малко не си глътнах заклинанията, когато пред себе си видях нисък, но много изискан господин. Беше облечен в светло розов костюм - досущ като кожата на лицето, а на главата му някак неестествено се беше килнал сив каскет. Чудех се дали бъдещите ми посестрими не ми бяха изпратили защитник в нелеката задача да стана Достойна Вещица, когато той заговори на моя език:
    - Малка Жизел! Ти стигна до тук и си достойна за своето призвание. Няма за къде да бързаш вече. Ела с мен и се отдай на заслужена почивка. Моето имение е скрито за повечето хора, но ти си специална и с твоята хубост и ум ще украсиш това, което съм събирал с години.
    - Откъде знаете името ми, господине? - попитах изненадана.
    - Има неща, необясними за малки вещички, но ако ми се довериш, няма да съжаляваш.
    Изисканият господин запя някаква песен. Ах, колко омагьосващи бяха звуците! Сякаш опиянена, пристъпих след него и изобщо не ми правеше впечатление, че водата на великата Амазонка вече е до кръста ми. Аз само следвах мелодията. Скоро забелязах, че мехурчета излизат от устата ми и осъзнах, че съм под водата. Изплаших се и веднага започнах да се давя. Тогава, обаче, незнайно как, отново чух мелодията на изискания господин и се свестих. Продължавах да го следвам, без да се замислям защо и как.
    Изведнъж, пред мен се откри чуден дворец. Блестеше толкова силно, че заслоних очите си с ръка. Тъй като бях под водата, това сияние не можеше да бъде от слънцето, а само и единствено от злато. Познавах този метал, дори можех да го правя, но никога не бях си представяла, че от него може да бъде построено толкова красиво нещо. Господинът не се виждаше никъде, но песента му се чу от вътрешността на двореца и аз изтичах по стълбите. Външната му врата се отвори от само себе си и аз влязох. Краката ми потънаха до глезените в разкошен червен килим. Докато се учех в Истанбул, бях виждала дебели килими, но този беше няколко пъти по-плътен от всички останали. Вляво от мен имаше отворена врата и аз побързах да се вмъкна през нея. Уж бях виждала много красиви стаи, но тази ми взе ума. Невероятен розов балдахин се спускаше над масивно легло. До него имаше малка масичка на колелца, отрупана със сладкиши. Уморена от дългото пътуване, аз се нахраних добре и се отпуснах в леглото.
    Едва притворила очи и засънувах. Пред мен плуваше красив речен делфин. Той беше светлорозов. Челото на това чудно създание беше издуто, а на върха му имаше отвор, през който дишаше. Човката беше тънка и продълговата. В нея държеше блестяща раковина. Постави я пред мен и аз видях, че тя беше посипана с диаманти. Тъкмо посегнах да го погаля, когато той проговори:
    - Не ме ли позна, моя малка Жизел? Не позна ли твоя "господин", който те чакаше под голямото дърво? Аз съм делфин, чудна ми вещерке. Ето ти раковината, която ще ти отвори вратата на Вещерското общество. Ти доказа своите способности и няма пречка да не те приемат. Нещо повече - никоя от посестримите ти няма толкова красива раковина. Това ще те направи тяхна Главатарка. Като такава, ти няма да даваш отчет на никого за това къде си. Имам само едно условие - половината от годината ще прекарваш с мен, тук.
    Сепнах се и отворих очи. Оказа се, че лежа под голямото дърво. Около мен бяха коленичили всички известни вещици, на които исках да приличам. Когато се огледах, разбрах каква беше причината - в ръцете си държах чудната раковина, обсипана с диаманти. Някъде дълбоко под нас се понесе вълшебна мелодия. Усмихнах се и изчезнах пред погледа на моите посестрими.