Денят на Мария 

      Искаш да ти разкажа как прекарвам живота си на 22 години? Нищо особено, тате. Нищо особено. Всъщност, щом толкова искаш, ще ти кажа какво ми се случи днес, само че накратко, защото съм адски изморена и искам да си легна рано...

      Най-обичам сутрин да отварям очи и вечер да ги затварям. Онова хубаво усещане сутрин, нали знаеш, когато станеш рано и чуеш птичките. А вечер, преди сън, си мечтая. Нищо конкретно – за следващия ден и в общ план, нали разбираш... Обичам да чувствам, че съм жива, че ми предстои пълноценно изживяване, че светът е и ще остане съвършен...

      Снощи, например, си мечтаех да ида с колелото на работа, нищо, че е чак в центъра, даже не ми се ставаше един час по-рано, но ето, че се събудих в 5. Минах през Борисовата градина, после през Южния парк, край НДК-то, после по „Витошка”, чак до „Мария Луиза”. Как да ти го обясня. Нали знаеш онова бучене вътре, когато се прибираш с автобус или метро. Когато си на колелото, нищо не чуваш. Даже въздуха не чуваш. Ей така, само въртиш педалите и постепенно се изправяш на тях и летиш права. Имаш страхотно усещане за свобода. Като ония бабички и дядковци от парка, дъновистите, които танцуват всяка сутрин пред изгрева. Толкова са мънички, като кърпички на ливадата са и аз профучавам прокрай тях с колелото, а те ми махат оттам. Много хубаво колело си имам, тате, с тънки гуми и бяла рамка...

      Като си помисля, че само преди два месеца не исках да ходя на работа, на стаж, де. Още два месеца стаж и после последна година в Университета. А исках да напускам. В апартамента, където работя, има един часовник, който на всеки половин час отброява времето. В началото ми се струваше като погребален звън и едва не умирах, докато ми свърши работният ден. Така ме потискаше. А сега го чувствам като камбанен звън на тържествен празник. Толкова ми е хубаво да ходя на работа, да работя в туризма. Ето, днес посрещахме едни китайци. Всичките по-ниски от мен, а си мислех, че по-ниска от мен няма, и се кланяме взаимно, аз им се покланям, те ми се покланят и само се усмихваме. Някаква важна делегация в „Шератон”, представяш ли си, а вече станахме приятели.

      Аз имам много приятели, тате, не се притеснявай. Даже такива, които не знаят, че сме приятели. Нали знаеш, на обед имаме половин час време да се нахраним и хвърчим из центъра да намерим хем евтино, хем вкусно и ходим с колежките в едно подземие, ама много уютно. И там изведнъж се успокояваме. Има едно момче, колкото нас голямо, сервитьорче, ама много спокойно. Не го харесвам, не, а само сме приятели, макар че той не знае, но сигурно се досеща. Хем бързо ни обслужва, а всъщност така бавно и леко работи, че веднага забравям за този нервен свят там горе, на повърхността. Храня се много бавно, с наслада преглъщам всяка хапка, човек трябва да се наслаждава на храната и да я приема с удоволствие. Когато се нахраня там, сякаш съм се наспала дълбоко и пак се раждам. И после часовникът ми се струва така тържествен. А колелото си го оставям там долу, в ресторанта, до велосипеда на момчето, там нямат нищо против.

      Днес след работа отидохме да играем волейбол в Южния парк. Аз нося топката, а едно момче мрежата. Там се събираме и играем, докато се мръкне. Нали помниш, тате, преди шест години как не искаха да ме пуснат да играя на плажа волейбол с големите и ти много ги помоли, а после направих пет поредни точки от сервис. Сега съм още по-добра, но играя, за да се разтоваря. Като сме заедно, се чувстваме като едно семейство, като в училище. После сядаме заедно на тревата и си правим пикник, всеки си носи някаква храна и вода. Аз снощи си направих сама баница, както ме научи оная бабка със счупения крак. Не съм ти казала досега, но откакто мойта баба умря, все се чувствам виновна, че не я обичах достатъчно. И намерихме една бабка със счупен крак да я обичаме, ходим групата да ù помагаме, да ù готвим и ù пеем песнички. Аз те излъгах, тате, че на Бъдни вечер отивам при гаджето, извинявай, но отидохме при бабката, запалихме свещи и се хванахме за ръце около нея и ù пяхме коледни песни. Много ни беше хубаво. А когато съм аз дежурна, баба Весела все ме пита имам ли си гадже. Аз ù казвам, че си имам и тя все ми разправя за едно време като е била млада и не смеела да пръцне пред гаджето си, но веднъж, нещо така се изпуснала и много се смели. „Гаджетата също пръцкат, Мария, когато се обичат, ти не се стеснявай чак толкова!” Ей такива ми ги приказва. И много се смеем с нея. А аз ù пея песните, които мойта баба ме е научила, има една за двама млади, дето се изпитвали като си легнат един до друг, кой ще издържи, без да посегне. И знаеш ли, момичето не издържало. А баба Весела вместо да се смее, плаче на тая песен.   

      Затова понякога ми е много самотно, не знам защо. Ето, днес след волейбола, уж бяхме всички заедно, а пак се почувствах сама. Качих се на колелото и си тръгнах през парка. А беше вече тъмно. На лявото ми рамо – топката, на дясното – раницата с минералната вода и якето, а на кормилото съм си окачила един плик с кайсии, дето си ги купих от „Графа” и непрекъснато се люлеят и се чудя как да пазя равновесие с колелото. А ако ти кажа, че нямам фарове на велосипеда нито отпред, нито отзад, страшно ще се ядосаш. Но чакай малко, само това да ти кажа, най-интересното от днес.

      Карам си аз в тъмницата през парка по баира и тъкмо наближавам оня дълбокия подлез, нали знаеш, който минава под „Цариградско шосе” и изведнъж чувам, че някой ме настига с колело. И с фарове, значи. Ама светят право и не бързат да ме задминават. Мълчат и карат. Като им видях сенките в подлеза, разбрах, че са две момчета колкото мене и някак се учудих, че не ме задминават. Нали знаеш, тате, а може и да не знаеш, обикновено всеки гледа да профучи покрай тебе, да се изфука, че по-яко кара и такива ми ти разни работи, или да те сваля нещо, а тия мълчат и карат. По едно време минаха пред мене, но не бързат да изчезнат. Движим се в индианска нишка в гората, а мойто колело, нали е с тънки гуми, още по-безшумно се движи. И знаеш ли, взе да ми става някак спокойно и хубаво и както уж бях самотна, изведнъж се почувствах щастлива. Въртим като в синхрон педалите, мълчим и проникваме в тъмнината. Знаеш ли колко е хубаво с този танц на фенерчетата в парка нощем, тате, сякаш летиш насън. Не си усещам краката, нито ръцете, те ми осветяват пътя и аз се отпускам. И изведнъж разбрах, как да ти кажа, разбрах, че тримата някак станахме много близки, въпреки че не се познаваме. Те не се обръщат и не говорят, само карат спокойно и леко, като в някакъв тандем сме тримата. Толкова отдавна не съм се чувствала така близка с някого, както с тези две непознати момчета, да знаеш. И сякаш единият усети тая работа, не мога да обясня как, но усети същото чувство май, тази невероятна близост в тъмното...

      Но изведнъж стигнахме до онова кръстовище, нали го знаеш, с четирите поредни улици, по които, като се спуснеш, си право у нас, такова усещане за свобода е като полетиш надолу, че се отклоних и се разделихме. Сякаш ги изоставих, без да им кажа нищо, а исках толкова неща да им кажа... А можех да мина и по друг маршрут заедно с тях, а не минах. И сега си лежа, тате, и си мечтая, но не ме карай да ти казвам за какво си мечтая, важното е да знаеш, че се чувствам добре и аз да знам, че и вие с мама сте добре и светът е хубав и съвършен и много ми се спи, а утре пак съм на работа, и затова лека нощ и да спиш в кош, и пак да ти кажа, че се чувствам жива, истински жива, тате, но просто умирам за сън...