Диалог на едничка съдба...

- Явно така си мисля. Не съм сигурна в себе си. А защо ли вярвам в себе си? Това също не знам. Но вярвам в едно.

- В кое?

- Ами, просто е... Ще си отворя бутилка червено вино и от ароматите и от пивките глътки, с тъга ще се напия... А може би накрая ще си поплача и в усамотение ще затворя очи... И изобщо няма да ми трябва никого до себе си, дори и мили думи да чувам за себе си и прочие, няма да бъда такава, каквато съм сега... А себе си и единствено себе си – една жена с нещо си, като спомени в съзнанието ми...

- Разбирам...

- Какво разбираш? Кого разбираш? Себе си ли разбираш,  в думите или разбираш мен... Или може би нищо... Само едно нищо и толкоз.... А ние? А ти?

- Кои ние?

- Кои ние? Съвсем простичко е: Ние! Или думата “ние” ти звучи егоистично и за това ми отговаряш със същия въпрос. Не мога да разбера какво се случва в момента и изобщо какво се случва с мен? Вярвам в себе си - което лесно и бързо мога да ти отговоря на въпроса “Кои ние?” Аз мога да обичам. Но обичам така, както мога да приема чувствата ми и да отдам чувствата си на любимия човек... И пак ще се повтора вярвам в себе си и в моята осъдена душа да бъда обичана с моята си обич и да обичам с “открадната” любов... Аааа, колко красиво звучи “открадната” любов. Мога със смях да бъда иронична със собствената си душа. Така ми харесва... Нека сама да осъждам любовта си...