Диалог на едничка съдба...
- Явно така си мисля. Не съм сигурна в себе си. А защо ли вярвам в себе си? Това също не знам. Но вярвам в едно.
- В кое?
- Ами, просто е... Ще си отворя бутилка червено вино и от ароматите и от пивките глътки, с тъга ще се напия... А може би накрая ще си поплача и в усамотение ще затворя очи... И изобщо няма да ми трябва никого до себе си, дори и мили думи да чувам за себе си и прочие, няма да бъда такава, каквато съм сега... А себе си и единствено себе си – една жена с нещо си, като спомени в съзнанието ми...
- Разбирам...
- Какво разбираш? Кого разбираш? Себе си ли разбираш, в думите или разбираш мен... Или може би нищо... Само едно нищо и толкоз.... А ние? А ти?
- Кои ние?
- Кои ние? Съвсем простичко е: Ние! Или думата “ние” ти звучи егоистично и за това ми отговаряш със същия въпрос. Не мога да разбера какво се случва в момента и изобщо какво се случва с мен? Вярвам в себе си - което лесно и бързо мога да ти отговоря на въпроса “Кои ние?” Аз мога да обичам. Но обичам така, както мога да приема чувствата ми и да отдам чувствата си на любимия човек... И пак ще се повтора вярвам в себе си и в моята осъдена душа да бъда обичана с моята си обич и да обичам с “открадната” любов... Аааа, колко красиво звучи “открадната” любов. Мога със смях да бъда иронична със собствената си душа. Така ми харесва... Нека сама да осъждам любовта си...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Дилов Всички права запазени