Радостин не беше особено красив двадесет и две годишен младеж с различен цвят очи – синьо и кафяво. С дипломата си за готвач замина за Италия и нямаше проблеми с намирането на работа. В Неапол почна при един известен майстор-пицар, където изучи занаята. След десетина години се върна в Бургас и отвори пицария „При бай Радо“ на Александровска, близо до бившето кино „Родина“. Ако някой го попиташе за тайната на вкусната пица, отговяряше: „Тайната е не само в приготвянето на тестото и отлежаването, а и в качествените и оригинални продукти.“
    Избра екип и го обучи, така както самият него са го учили в Италия. Не пестеше от продукти и грамаж. Така работата полека-лека потръгна. Най-сръчният помощник-пицар беше Дима. Слаба, черноока и смугла жена, която повечето вземаха за циганка. Такива като нея всеки ден ги подминават, без да бъдат забелязани. Ала отвореше ли уста да запее, всичко се преобразяваше. Очите ѝ грейваха, снагата се изпъваше и изведнъж хората забелязваха нейната красота. Завършила музикалното училище в Котел, учителите ѝ я наричаха „следващата Недялка Керанова“. Имаше дълбок и плътен глас като нея, а с песента „Караджа думаше Русанки“ спечели фолклорният събор в Копривщица през 1995 година. Тогава започнаха да се надпреварват фолклорни състави, да я канят за солистка. Ала по същото време се омъжи, а съпругът не одобряваше нейната музикална кариера. Така приключи с професионалното пеене. Все пак музиката беше в кръвта ѝ. Продължи да пее, но само пред приятели и в пицарията. Всички я знаеха и идваха хем да си похапнат вкусна пица, хем да чуят хубава песен.
     Пролетта беше най-хубавия сезон за пиците, нито много горещо, нито много студено. Хората след като цяла зима си бяха стояли вкъщи, сега умираха да подишат чист въздух. Какво по-хубаво от това, да похапнеш нещо след разходка. Вечерта, малко преди да затворят „При бай Радо“, пак имаше опашка. Шефът усмихнат обясняваше нещо на новото момче.
-    Гледай кака си Дима, как върти пиците. Прилича на цирков артист. След някое време и ти ще се справяш като нея, че даже и за песни има време. Виж с пеенето, едва ли ще го докараш като нея...
      А жената пееше от душа и сърце, докато работеше. След като затвориха пицарията. Дима отиде при Радостин, седна на масата срещу него и заговори:
-    Майсторе, доволен ли си от моята работа?
-    Какъв е този въпрос, Дима? Никога не съм се съмнявал в теб – мъжът учуден махаше с ръце.
-    Ами, знаеш, че имам абитуриентка след месец. После Вени ще кандидатства в университета и живот и здраве, ще стане студентка. 
-    Да, все хубави неща те очакват, Дима.
-    Аз също се надявам да са хубави, но ще ми трябват пари и за абитуриентската вечер и за таксите в университета. Какво ще кажеш да ми увеличиш заплатата, майсторе? – жената го изгледа изпитателно, сякаш да предвиди неговия отговор.
-    Дима, знаеш, че сега съм притиснат финансово с хотела и пицарията, които строя в Поморие. Обаче, тъй като съм доволен от теб, мога да ти увелича със сто лева заплатата – на хиляда и сто лева.
-    Майсторе, ти знаеш, че пет години не си ми дал нищичко отгоре. Не ме устройват тези хиляда и сто. Виждаш ли колко клиенти се връщат заради мене?
Радостин сбърчи вещи и ведрото му лице притъмня.
-    Не ме притискай, Дима! Ако не ти отърва ей, къде е вратата – и той посочи входа на пицарията.
-    Мислех, че знача нещо за теб, след всичките години, които прекарахме заедно. От утре си търси друг човек!
Жената си събра багажа набързо в една чанта и напусна без да поглежда назад.
   След като Дима напусна пицарията, всичко продължи по старому. Само нейната песен не се чуваше. Пиците се приготвяха пак със същото старание и любов, както преди това, но работата намаля. Сякаш с нейното заминаване си беше отишъл и духа на успеха. Вече и Радо спря да се усмихва. Навъсен и заядлив не спираше да крещи и обижда по цял ден. Персоналът се сменяше толкова често, че той дори не можеше да им запомни имената. Започна да пие, вкъщи също нещата не вървяха добре. С жена си почти не говореше, а синът му гледаше на него като „касичка“.
   Една вечер влезе в кварталната кръчма. Там сред пиянските викове и цигарен дим искаше да намери утеха в сполетялото го нещастие. Поръча си водка и кола и седна сам на масата. По някое време при него се настани неговият съсед бай Симо.
-    О, комшу, как така дойде при раята? – старецът го подкачи, докато сядаше.
-    Както е тръгнало, скоро може и аз рая да стана – гаврътна чашката и си поръча още едно.
-    Ех, виж какво нещо е живота. До оня ден всичко ти вървеше по мед и масло, а сега викаш си тръгнал надолу.
-    За всичко е виновна Дима. Толкова беше алчна, че щеше кожата да ми свали от гърба. Затънал съм в заеми, а тя иска депутатска заплата. Животът ще продължи и без нея.
-    Дали наистина е алчна? Чух, че заминала в чужбина с мъжа си. Радо, хората не идваха само заради пиците. Тази жена им пълнеше душите с песните си. Ти забрави основното правило в бизнеса: „Не пипай онова, което върви на печалба!“
-    Брей, голям разбирател се извъди! Симо Семката ще ме учи на бизнес? Я, си гледай слънчогледа и фъстъците! – гаврътна на екс водката и си тръгна.
       След няколко години Дима се върна в Бургас. Разбра, че помещението на бившата пицария се отдава под наем. Без да се замисли сключи договор и отвори пицарията.
   Беше топъл пролетен ден и минувачите дали заради плътния и чувствен глас на Дима, или заради вкусните пици, пак започнаха да се  отбиват в „При бай Радо“. Малко по малко пицарията се напълни, а влизаха още хора. Те бяха в захлас от тъжната и протяжна хайдушка песен.
„ Караджа дума Русанке,
Русано, росна ябълко,
Русано, росен босилек,
ти чула ли си разбрала,
за мене лошо хортуват, 
че съм бил станал хайдутин.“
    Щом жената спря да пее, цялото заведение избухна в аплодисменти. Тя се поклони и усмихната с разперени ръце, приемаше овациите. Беше толкова красива.  Погледна към витрината и видя брадясал и дрипав клошар да плаче, докато слуша песента. Нещо в него ѝ се видя познато. Имаше различен цвят на очите – синьо и кафяво. Побърза да излезе навън, но когато отвори вратата, не видя никого. 
    На един клон от близкото дърво бяха кацнали два славея – най-добрата публика. 
   Жената каза на сервитьора, да изкара  пред заведението хладилна витрина. В нея сложиха останалите от вчера парчета пица, минерална вода и айрян. Залепиха табелка „Безплатно“. А в пицарията продължаваха да влизат хора. Дима беше върнала духа отново.