Това място беше проклето. Проклета беше тая земя. Гледаш ли я добре, ще ти народи, но оставиш ли я за малко, само магарешки тръни и бурени ще тръгнат по нея, не можеш я позна.

За всичко труд се искаше. И две ръце.

А като се огледаш, не че нещо кой знае какво имаше насреща.

Къщата малка, вече стара. Навеса килнат, подпрян с две тараби още чакаше да го оправят.

Михал стана рано към четири часа, в тишината, по което време земята започва тихо да говори и да събужда всичките си чеда. Той тогава я чуваше най-добре.

Изми се, сложи си дрехите, излезе на двора и изтръпна от студа. Стана му хубаво. Времето беше свежо  и вече леко просветляваше.

Но тишината, тая дето му говореше, още беше там и той я чуваше.

Не знаеше отвънка ли беше тая тишина или вътре в него, а може би беше едно и също.

Точно както слушаше ранните чуруликания на птичките, така сякаш те свиреха не в гората, а у него.

Много неща не знаеше Михал, но и за много неща не се искаше акъл, а усещане и да можеш да ги хванеш.

Отиде в обора да нахрани животните, а после изведе кончето на двора и взе да го разтрива със слама. Кончето беше тъмнокафяво, лъщеше в тъмното и леко пуфтеше от радост. След като свърши, Михал му закачи едно звънче на врата, отстъпи в страни за да го огледа и се усмихна. Хубаво конче беше. 

Пусна овцете от кошарата, отвори им портата и те сами тръгнаха навън да чакат овчаря, който всяка сутрин събираше стадото.

После влезе в къщата и отиде да събуди детето.

Детето сладко спеше, завито като пашкул, да ти е жал да го събудиш, но вече трябваше да става.

Михал го подбутна няколко пъти докато дангалака отвори очи.

На тринайсет години беше и вече имаше работа и за него.

Отиде в другата стая и му приготви една торбичка с хляб, сирене, лук.

Каго ги свърши, щеше да дойде да си вземе още и после пак обратно. Пращаше го на бостаните. Една седмица щеше да е там детето, щеше да спи в колибата от клони, дето я бяха направили, щеше да пази и ако има нещо щеше да дотича. 

А то вече и само се оправяше. Ходеше и ловеше костенурки, хващаше яребици и поставяше примки, гонеше смоците и ловеше риба с голи ръце под камъните в реката. Гладно нямаше да остане. И от бостана все нещо щеше да скъса.

Михал беше спокоен за него и го гледаше по същия начин, както гледаше и кончето. Радваше му се.

Голям е вече, а това ще го кали.

    - Като закусиш, вземи Вихър и бягай, каза му той, приготвил съм го и те чака.

Детето изпълни всичко, казаха си хайде и то тръгна, а Михал гледаше след момчето и кончето докато се скриха.

Слънцето беше изгряло, росата се изпаряваше, земята пушеше и вече взе да се постопля.

Михал не знаеше какво да прави.

Да си стяга ли и той багажа или да отиде така без нищо.

Викаха го долу в града, в районното, а от там много хора не се връщаха, а други ги изкарваха полуумрели, та трябваше да ги увиват в овчи кожи, че да оживеят. Не беше на добре, но той щеше да овладее страха си и да отиде. Един път се умира. И един път се живее. Пред себе си беше чист.

Приготви се и тръгна. Излезе от селото, мина по въженият мост над реката и погледна назад.

Хубава е, мама му стара, каза си той. Въпреки всичко, хубава беше тая дива земя.

Прекръсти се и пое по пътя. Отдавна не беше стъпвал в църквата Михал, не беше силно вярващ и набожен. Прекръстването беше ей тъй, за ритуал и за всеки случай.

Но църква не му и трябваше, всичко беше църква за него.

После тръгна към сечището, откъдето щеше да хване товарната теснолинейка и да слезе долу в града.

Теснолинейката скърцаше и дрънчеше, надолу тя слизаше със спирачки, а два завързани коня отстрани й помагаха да не се засилва много. Нагоре си вървеше самичка, теглена от локомотива.

Михал седеше на товарната вагонетка, опрял гръб в трупите и пушеше. Гледаше гората и дъбовете, покрай които минаваха релсите. Бавно, бавно слизаха от стръмното. 

Михал не знаеше защо животът е такъв. Не знаеше много, но знаеше едно нещо:

Човек не се страхува от смъртта. Той никога не се е страхувал от нея.

Човек се страхува единствено от неизвестността.

Знаеше и още нещо - той нищо не искаше за себе си, та нали беше оставил половин век зад гърба си.

Искаше и се надяваше само на едно: Момчето му, също като него да можеше да чуе тихият говор на земята.