Доберман (2 част)

Найт растеше с дни. Беше весело, щастливо и много дружелюбно куче. Детето нямаше търпение да се прибере в къщи и да започнат лудориите - да се гонят, да се търкалят, да хвърлят пръчка... Мила се грижеше за кутрето като малко дете, знаеше, че доберманите са изнежени кучета - не понасят студа и затова го гледаха в къщи - домашен любимец... Наложи и се да се приспособи към него, да махне всички килими, всичко, което е на неговото ниво... Още с прибирането си вкъщи хващаше парцала,  но не и тежеше... все едно отглеждаше още едно дете... Найт беше толкова буен и не минаваше ден без поразия - ако не сдъвче обувка, ще разкъса пердето, ако не счупи вазата, ще раздърпа цветята... Никой не му се сърдеше... когато му се караха, той ги гледаше толкова тъжно, с такъв умен поглед, криеше глава между предните лапи сякаш се срамуваше от природата си... Любимото му място си остана скута на Мила - драпаше като пале да се качи, а там заспиваше спокоен и тържествуващ... След време се качваше сам - с един скок, но вече не се побираше... тялото му стърчеше, лапите висяха и както и да се въртеше не можеше да се настани удобно на любимото си място... За него Мила беше богинята-майка, жената, която му даваше храна, която той облизваше доволно и лакомо от ръцете и, майчинска топлина, а вечер се промъкваше тихо в спалнята им, качваше се полека и сутрин го намираха да спи в краката и... Всъщност тя много често се будеше, усещайки, че той ближе краката и, но... всеки опит да го изпъдят оттам беше увенчан с неуспех и възнаграден с недоволно ръмжане... Превърна се в любимо увлечение за всички, а детето беше най-възторжено и гордо, че има страшно и голямо куче, което ще го пази... Вечер, когато Мила му четеше приказка и вече мислеше, че е заспало, изпод детското юрганче се чуваше тих гласец "Мамо, ще оставиш ли вратата отворена? Искам Найти да ме пази от кошмари..." Оставяха всички врати отворени... нямаше от какво да се страхуват... През нощта Мила усещаше как Найт става, обикаля навсякъде да провери сякаш дали всичко е наред, а после чуваше как тихо потраква по паркета, връщайки се на мястото си... Чужди хора не можеха вече да влязат в дома без тях... Все още беше млад и буен, и въпреки че беше някак странно доверчив, не допускаше лесно непознати... Водеха го навсякъде със себе си. Бяха чували, че кучетата трябва да свикват с хора, за да се избегне агресията към тях... Останаха изненадани, че кучето беше абсолютно невъзмутимо и не обръщаше внимание на хората - на  никой, освен тях... Същевременно следеше какво става около него и ако някой имаше неблагоразумието да се приближи... ставаше обект на недоволно наблюдение, съпроводено от едва доловимо ръмжене. Обичаше децата... като ги видеше и полудяваше, искаше му се да се включи в техните игри, а топката го побъркваше. Естествено някои деца се плашеха - огромно черно куче, което се е устремило към тях... но започваха да се смеят и да го закачат, щом той почнеше да ги ближе където свари... Познатите свикнаха с него - знаеха, че е дружелюбен, че не закача никого, че няма грам зла умисъл към никого... Хората по улиците се спираха да му се възхищават - вървеше гордо, с достойнство, черен и блестящ, страховит, елегантен... Мила го беше научила на няколко команди, и когато някой поискаше да го погали, Найт сядаше и подаваше първо едната, после другата лапа. Въпреки това се чувстваше, че го върши с достойнство, усещаше искреността на хората и че нямат зла умисъл към стопанката... Мила го водеше редовно при личния ветеринар, дори на кучешко училище... беше му като грижовна майка и той я обожаваше. Единствено го усещаше, че е притеснен, когато караше колата... обичаше да я кара лудо, музиката да е до дупка... а Найт пристъпяше нервно и място не можеше да си намери на седалката... Вечер, в тихия им квартал само нещо да се чуеше, се разнасяше гръмовния лай на Найт... Отначало Мила му се караше много - притесняваше се от съседите... С времето той свикна да не реагира толкова остро на случайни шумове - лаеше само когато някой се приближи до дома им... Понякога излизаха двамата на нощни разходки - тя тичаше из парка, а той я следваше на зиг-заг като тъмна невидима сянка... Прекрасно беше да го гледаш - беше като стрела, с тяло излято като куршум, толкова елегантен... прекрасен... От ден на ден Мила се уверяваше, че унгарецът е бил прав - нямаше по-добро и вярно куче от Найт. Веднъж в парка я закачиха някакви младежи - явно пийнали и не видели кучето, което невидимо я следваше... Последва нещо ужасяващо... без дори да излае, тихо като смъртта, като черна сянка Найт ги връхлетя... Когато се изправеше, беше колкото Мила, а тогава разярен просто отнесе момчето... събори го на земята... и сигурно щеше да го убие... Тя се хвърли да го хване, момчето пищеше от ужас, другите се разбягаха, а Мила едва го удържаше... лаеше толкова яростно - целият мускули и зъби... Момчето едва успя да избяга ужасено, а Мила треперейки  заведе Найт в къщи... беше още разярен, очите му бяха кръвясали, обикаляше като тигър в клетка... Мила се уплаши - имаше чувството, че Найт  е като зареден пистолет, без предпазител... Същата вечер затвори всички врати - от страх... а кучето ви, без да престане цяла нощ... искаше стопанката си. На сутринта тя го пусна, уморена от безсънната нощ... а той се хвърли към нея, едва не я събори от радост... после заспа кротко в краката и... Дълго анализира случката... ако момчето не беше посегнало към нея, Найт изобщо нямаше да го закачи - щяха да си минат спокойно покрай тях... Същевременно не и се искаше да мисли, какво би станало, ако тя беше сама... Факт беше, че Найт е идеалния бодигард - телохранителят, които защитава наистина до смърт...
През почивните дни обичаха да ходят до "вилата" . Така Мила наричаше селската къща, която беше взела наскоро. В подножието на планината, в стар стил, след освежаващ ремонт там беше много приятно и спокойно... Дори Мила се учудваше на тишината... не беше много далеч от града, но и се струваше, че е на края на света. Къщата имаше малка градинка и на Мила и се искаше вместо само цветя, да отглежда и традиционните домати, чушки... Самата тя беше отраснала в малък град, познаваща селото, но не и се удаваше да произвежда зеленчуци... Поне се забавляваха  - Мила копаеше дупки, правеше бразди, детето садеше семена, коренчета, стараеше се по детски да помага, а накрая Найт ожесточено разравяше това, което бяха посяли... Гонеха го и викаха, а той им лаеше развеселен от вниманието... Огласяха цялото село с веселата си глъч... и най-накрая просто си почиваха... и без това, както казваше мъжа и - за какво да се трепе, като всичко купува от магазина...
Мила така беше свикнала с присъствието на Найт като сянка след нея, че неусетно дори за самата нея започна да се променя... Обличаше се в черно, походката и стана лека и подвижна, като на пантера, когато го извеждаше, слагаше черна шапка и очила... Мъжът и се шегуваше, че повечето стопани подбират подсъзнателно кучета, които приличат на тях, а тя прави обратното - в последствие започнала да заприличва на кучето си... Мила се смееше и казваше, че дори и характера и е като на доберман - я някой я закачи - я го е разкъсала във въздуха... По време на разходките, докато тичаше около нея, усещайки нещо - мирис или присъствие, се спираше неподвижен - като изваяна статуя... Стойката му бе безупречна... Беше шампион... Най-много мразеше котки... дори и Мила не можа да го отучи... цяло нещастие беше ако случайно видеше котка - преследваше я с ярост, нечуващ викове и команди, а стигнеше ли я - просто и чупеше гръбнака, само с едно захапване на челюстта... В такива случаи Мила откачаше - само тогава си позволяваше да го бие, докато започне да скимти за милост... Имаше и друго странно в Найт - когато беше с нея и искаше внимението и, той не лаеше като другите кучета, нито скимтеше, нито виеше... Опитваше се да произнася неясни членоразделни звуци, все едно се опитваше да говори... Тя го галеше мило, той я прегръщаше, някаква странна симбиоза между куче и човек...
На една разходка Найт пак спря... беше усетил нещо. Постоя като вкаменен няколко минути и... изчезна като дим, сякаш се разтвори между дърветата... Мила го вика, търси... с часове... от Найт нямаше следа... Върна се вкъщи, плака, пак излезе да го търси... Все едно част от нея си беше отишла... Говори с ветеринаря, а той и каза, че навярно е усетил разгонена женска... "Ако имате късмет, като се налудува, може и сам да се прибере..." . Мила не разчиташе на късмет, прекалено и беше скъп, прекалено много беше свикнала с него, прекалено липсваше на всички... Детето не спираше да плаче, а тя, изнервена от обстановката пусна обява, предлагаше възнаграждение, само и само някой да го открие... Мина цяла седмица - най-дългата, отвратителна седмица... Къщата все едно беше празна... Една вечер, доста късно, на вратата се позвъни... Мила отиде до домофона - никой... само неясни звуци... Спря го... и пак го включи... този път в тишината различи онези звуци "ау... аа... уу", с които Найт се опитваше да и говори... Беше се върнал!!! Изтича по нощница до вратата, отвори и... го завари проснат, легнал... едва се надигна и се изправи, постави лапите си на раменете и както винаги - все едно танцуваха като влюбени, близна я и влезе в къщи. На светло Мила го разгледа - беше отслабнал, ребрата му се виждаха, явно беше бит - на места по крайниците му кожата беше обелена, бяха му махнали специалния нашийник и на врата му висяха останки от евтина връзка... Вкара го в банята, изкъпа го, нахрани го, даде му вода... Найт спа почти две денонощия, без да мръдне... Но къщата им отново беше весела, отново потъна в смях и игри...
След няколко месеца Мила видя обява, че се продават малки доберманчета. Обади се от любопитство и отиде на адреса. Бяха три кутрета - две мъжки и едно женско. Попита за майката - била умряла, отговориха и. А бащата ? - бил избягал... Разгледа ги... виждаше се, че имат нещо от породата, но наличието на светли петна по тях - засега едва забележими, говореше че не са чиста порода. Разгледа продавачите - обикновени хора, решили да припечелят някой лев... Яд я хвана, че бяха държали Найт вързан, че го бяха били... А сега се опитваха да излъжат хората, че продават чистокръвни кученца... Помисли още миг... гледаха я, очаквайки... или може би се страхуваха, че тя ще разпознае, че не са чистокръвни, както и други преди нея може би... Каза "Вземам и трите, на половин цена - знаете защо". Дори не се опитаха да се пазарят - наистина знаеха защо... Отнесе кученцата в къщи - дечицата на Найт...
Покрай всичките и грижи, работата, домакинството, а и улисана в заниманията си, Мила с изведнъж осъзна, че от почти година не е посещавала лекаря си... Беше се успокоила, живееше пълноценно, беше станала много по-уверена в себе си, около нея се създаваше онова цялостно усещане за пълна хармония, което можеше да се създаде  само около една уверена, красива и доволна от живота  жена...
Всички забелязваха промяната... а Мила я усети последна...
Обичаше да гледа от верандата детето си, играещо с Найт и трите кученца припкащи подире им. Скачаха, търкаляха се, преобръщаха се... Носеше се смях и лай... Найт гордо ги наглеждаше - като палави мъници. За нея беше удоволствие да ги наблюдава... обичаше ги и им се наслаждаваше... Вътрешно се усмихваше, докато усмивката не пропълзяваше по цялото и лице... Знаеше, че много скоро ще станат с едно повече...