- Пускожо, пък Габела въже!

- Какво, какво?... – вдигам очи от връзката на Петьовия анцуг, която пръстчетата му са успели да вържат на неизвестен брой гордиеви възли.

- Габела въже, че Стоянчо няма  ме покани на дения ден!

Взирам се във възмутените очички на Мони, който буквално кипи от гневно презрение към женските празни брътвежи  още отсега.

Уличената в лъжа Габриела му се плези от другия край на занималнята.

- Пускожо, нали не хубаво да въжем?

Сдържам прихването си. Срамота е да се смееш срещу толкова замислени и сериозни очи. Едва тригодишни, но пълни с вглъбено, съсредоточено размишление върху нещата от живота.

- Разбира се, моето момче. Изобщо не е хубаво да се лъже.

- Само лошите хоа въжат, нали, пускожо?

Отварям уста за машиналния отговор.

И моментално я затварям.

За да не кажа на детето една извечна истина, която да го заблуждава цял живот.

Лош човек ли е майката на Анди, която сутринта ме излъга, че в къщи детето изобщо не е кашляло, а сега момченцето се дави и под тънката блузка личат спазмите на слабите му гърдички? Лош човек ли е майката на Сиси, която ми разказа сълзлива история, че се чуди откъде да намери пари да храни детето, камо ли да плати таксата… ако може, да я изчакаме до другия месец… Та снощи я видях в магазинчето до детската градина, купуваше шоколад и билетче от Националната лотария. Ами бабата на Кристиан,  задето го лъже, че отива да му купи кола, за да се откопчи от ревящото дете. Вечер на въпросите му къде е колата, тя строго смръщва вежди: „Не съм ти купила – едно пиленце ми каза, че не си слушал!“ И тъй като наистина си е енергично момченце с шавливо дупе и сърбящи ръчички, Криси гузно притихва и по напрегнатите очички личи как се опитва да си спомни провиненията днес.

Не искам да мисля върху това, защото ще излезе, че най-безсрамната и безочлива лъжкиня съм аз.

Излъгах майката на Анди: „Ами добре, щом не кашля…“ Приех детето, не мога да го върна и да й кажа: „Не е вярно.“ Не съм медицинско лице, което да даде мнение за здравословното състояние. Излъгах майката на Сиси: „ Добре, щом не можете сега да платите, ама нали знаете, в най-кратък срок…“ Директорката и домакинката решават финансовите въпроси. Моята работа е да приемам децата и да се усмихвам: „ Добре… Добре…“

Моята работа е всичко да е „добре“. Детето ми цяла нощ беше с температура и тази сутрин със свито сърце го оставих на баба му. До заплата имам десет дни и двайсет лева. В мислите ми е предстоящият открит урок, който трябва да подготвя. Но сама съм си избрала професията, в която за да са добре децата, и аз трябва да съм добре. И да ми личи.

Усмихната пожелах „Лек ден“ на майката на Санди, въпреки че знам, че веднага след като остави детето при мен, ще се заеме със сърфиране в нета и публикуване на гневни постове как в детските градини не гледат добре децата. Нищо, че никога не е говорила лично с мен какъв е точно проблема. Според нея децата са стресирани. Аз виждам, че детето е просто плахо и нерешително, страхува се дори да обуе панталончето си да не би да сбърка нещо. Защото с него не се общува.

Усмихнах се и на Илийчо, който дойде с гръм и трясък в буквалния смисъл – влезе като блъсна шумно входната врата, а майка му с половин уста му направи забележка. Това дете прави на пух и прах целия ми репертоар от педагогически похвати – то е шумно, без атом обноски и задръжки и има богат набор от физически и вербален тормоз над децата. Опитите ми да поговоря по този въпрос с майката бяха посрещнати с вдигане на рамене: „Ама как… Кълна ви се, той у дома изобщо не прави така…“

Усмихнах се на майката на Зорница и премълчах въпроса защо за четвърти ден това дете е с едни и същи чорапки, които могат да стоят прави, а ноктите му продължават да са дълги и черни. Защото знам, че се обижда, независимо   колко деликатно ще обърнеш внимание върху личната хигиена.

Усмихвам се на всеки и на всичко. За да е добре. За да отидат родителите спокойни на работа… или на кафе, или на фитнес или на каквото и да е там. За да не им създавам проблеми. Защото не това им е грижата. Грижите за тези деца за моя работа от мига, в който влязат в занималнята. За това вземам заплата.

Оплаквам ли се? Нищо подобно. Аз обичам тези деца. Прегръщам ги и им се карам с еднаква страст и еднаква строгост. Така, както правя с моето. И то не защото вземам заплата за това. Защото заплащането от тях никой не може да ми го даде. Светлинките в очите, хихикането, когато в спалнята ги завивам със строга физиономия, а под завивките ги погъделичквам по дупетата. Гледката на двайсет и осем личица, потънали в блажен, спокоен, невинен сън, който им дава сякаш друга светлина. Тази нескопосана, измъчваща езичето ръбеста дума „пускожо“, която обаче идва импулсивно, без да е облечена в насилена любезност.

Обичам тези деца, затова понякога трябва да лъжа с усмивка: „Добре…Добре…“

Най-лошото, най-срамното обаче е, че отскоро лъжа и тях.

Приемайки ги сутрин, с бърз поглед обхождам дрешките им за странно изглеждащи джунджурийки, закичени по тях. Увещавам ги да оставят играчките си в шкафчетата, ако ги носят. След зачестилите случаи на подхвърлени камери и „бръмбари“ развих една напрегната параноя, че е възможно и на мен да се случи медийна слава и замеряне с камъни. Да, да, знам, че ако съм невинна, няма от какво да се притеснявам. Но в тази професия все по-рядко си невинен. Все по-често си под общия знаменател.

А и всеки допуска грешки, нали? Моята Грешка с голямо Г може да ми се случи по всяко време. Както и на всеки, който работи с хора.

Господи, искам сутрин, когато казвам че всичко е добре, да съм искрена. Искам да прегръщам деца, а не потенциални неволни шпиончета.

Господи, как искам  всичко  в тази професия наистина да стане спокойно и добре!!!

- Пускожо!

Сепвам се. Мони продължава да чака своя отговор.

- Разбира се, че ще те покани, Мони, нали ти е приятел – ето че пак лъжа, всъщност не знам дали ще бъде поканен. – Искаш ли сега да направим рожден ден на Мечо в кукления кът и да поканим Зайо и Слончо на него?

Детето грейва:

- Добйе!