- Пускожо, пък Габела въже!
- Какво, какво?... – вдигам очи от връзката на Петьовия анцуг, която пръстчетата му са успели да вържат на неизвестен брой гордиеви възли.
- Габела въже, че Стоянчо няма ме покани на дения ден!
Взирам се във възмутените очички на Мони, който буквално кипи от гневно презрение към женските празни брътвежи още отсега.
Уличената в лъжа Габриела му се плези от другия край на занималнята.
- Пускожо, нали не хубаво да въжем?
Сдържам прихването си. Срамота е да се смееш срещу толкова замислени и сериозни очи. Едва тригодишни, но пълни с вглъбено, съсредоточено размишление върху нещата от живота.
- Разбира се, моето момче. Изобщо не е хубаво да се лъже.
- Само лошите хоа въжат, нали, пускожо?
Отварям уста за машиналния отговор.
И моментално я затварям.
За да не кажа на детето една извечна истина, която да го заблуждава цял живот. ...