Манастирът на Папаз дере беше твърде тих тази вечер. Не се чуваха никакви шумове, нищо, което да е различно от обичайните кротки вечери. Отчетата отдавна си бяха легнали по килиите, дори отец Методий, който обикновено разнасяше интриги вечерно време. Димитраки беше заключил отрано портите по нареждане на митрополита и лампите бяха угасени. Митрополит Дамаскин беше въвел железни правила в манастирската обител и възприемаше отчетата като редници, които безапелационно трябва да изпълняват заповедите му. По тая причина до късно през нощта той разглеждаше разни документи на манастира и изглежда търсеше нещо определено, защото на повечето от грешките, които откриваше в манастирските бумаги, не отделяше сериозно внимание.

Митрополит Дамаскин свали грозните си очила за близко и върна другите, с които с лекота виждаше надалече. Погледна към вратата, която заключваше и реши, че вече е късно и е време да си ляга. Митрополитът с опакия нрав, до късно оставаше сам, а тъй като беше доста страхлив, винаги носеше със себе си един огромен миньорски фенер, с който осветяваше десетте метра от входа за кабинета на игумена, до стаята, където спеше. Лошият му характер беше пълен контраст на това колко много го беше страх от тъмното, особено в манастирската обител. Постоянно се оглеждаше, дори борова иглица да скръцне. Тази вечер обаче вратата нещо заяждаше. Гротескното отче на няколко пъти се опита да дръпне ръждивото резе, но някак си не успя. Сякаш нещо препречваше механизма отвън. Митрополитът пребледня. Прехапа устни и се сви на стола зад голямото бюро на игумена. Започна щателно да претърсва чекмеджетата, за да успее да намери някакво остро нещо, за да се защити. Дъските пред кабинета скръцнаха. Някой отвори дръжката на вратата. Сянката се плъзна бавно по тъканата черга…

-Иване, изкара ми акъла бе да ти се види. Не можеш ли да обадиш преди да влезеш. И как майка му стара отвори тая глупава врата…?

-Отче, ще прощаваш, чух някой да ходи из двора викам да не си ти да се разхождаш, нали седиш до късно. Влизам в собичката, няма никого, викам тука да дойда да проверя. Пък вратата, не знам, сякаш имаше някакъв райбер така полека сложен, затуй да е заяждала. Може да сме го бутнали като затваряме…

-Я още утре тоз райбер да го извадиш оттам, че ми пречи на работата. Притеснява ме така като не можах да изляза. Въздуха ми не стига в тая прашна стая. Уж, кабинет било. Папата във Ватикана какъв кабинет има… Иване, отивай да си лягаш, аз тука още малко документи ще проверя… Хайде!

-Добре, отче! Утре сутринта ще мина да махна райбера…

Иван хлопна отново вратата зад себе си и се чуха стъпките му надолу по стълбището. Митрополитът си отдъхна. Неговата мания за преследване се беше задълбочила последно време и изпитваше непрекъснат страх от всички тези манастирски звуци и стари ключалки. Той отиде до вратата, провери дали може да я отвори и щом се увери в това, се върна и седна на дървения стол зад бюрото. Беше се успокоил, понеже в главата му се въртеше мисълта, че едва ли точно тук, който и да било ще го потърси. Отчето се облегна стола и затвори за момент глиганските си очички. Опитваше се да снеме притеснението от ума си, но нещо го гризеше отвътре. Може би затова си беше намерил повод да дойде в това затънтено място на края на света. Или пък може би търсеше нещо. И фактът че не го намира го тревожеше? Всичко беше в неговия глуповат мозък, съчетаващ страх, интриги и желание за трупане на колосални богатства. Този човек беше на предпоследното стъпало в йерархията, но на дъното на морала и човешките ценности. Ето защо той се страхуваше толкова много. Всички сделки които плетеше, включително и тази с англичанчето го вкарваха все по-надълбоко в подземния свят, а там наистина можеха да ти отрежат главата. Беше забравил дори как се забърка с тоя човек, но се надяваше, че след като му прибра парите и освети недовършената му черква ще му се размине. Поне това се въртеше в неговата сферична глава.

Пред вратата стълбите отново започнаха да скърцат. Някой отново се качваше към кабинета на игумена. Този път митрополита не отдаде сериозно значение на това. Явно отново беше неговият помощник Иван. Вратата се отвори и сянката отново се плъзна по шарената черга, та чак до бюрото. Митрополит Дамаскин се беше надвесил над някакъв счетоводен документ от преди десет години и го изучаваше щателно. Без да вдигне глава от бюрото започна с нормалното си мрънкащо звучене:

-Иване, ти или си твърде глупав или си по-страхлив от родопска лисица в празен кокошарник. Има ли да ми се разхождаш още натей, натей нощно време и да вдигаш бухалите, че ми вдигат кръвното с тяхното баучене цяла вечер? А?

-Добър вечер, отче!

Гласът смаза съзнанието на митрополита и той подскочи толкова силно, че едва не залитна от стола и не падна през отворения прозорец зад него. Очилата му бяха паднали някъде под бюрото и дори не смееше да се наведе и да ги вдигне. Сложи тези, които бяха пред него и видя през тях осанката на мъжа, който беше влязъл в кабинета.

-Отче, Дамаскине, виждам, че сте изненадан от посещението ми. Така ли е? Или се лъжа? Доколкото си спомням последния пък когато се видяхме не беше на така тихо и уединено местенце. Хмм, отче защо трепериш, гледай навън каква е жега. Пък и си с расо бива ли такова нещо?

Мъжът бе доста висок и видимо мускулест. Кожата му беше тъмна, като че ли бе с арабски произход, но говореше прекалено добре на български. Сякаш беше ходил из пустините на Египет и Мароко. И досущ като арабин беше облечен в бяло. Робата, която носеше беше пристегната със специфичен колан. Токата беше изработена от злато и изобразяваше сокол кацнал върху кутия, който държеше в ноктите си кръст, а в човката нещо като прабългарска розетка. Лицето му беше скрито зад бялата кърпа и бялата чалма, които той носеше. Виждаха се само неговите зелени очи. Тези зелени адови очи, които напомняха за змийски поглед. Това нямаше как да не бъде забелязано от митрополита. Той веднага си спомни последния разговор с този човек. Спомни и за въжето, което беше около шията му, спомни си и за острата кама, която се беше опряла във врата му.

-Отче, няма ли да кажеш нещо най-накрая. Все пак нямаш си и идея какво тържество съм замислил тази вечер в манастира. Добре че ги няма игумена и малкото девойче. Щяха и те да се позабавляват.

-Отче наш, който си на небесата… Да се свети твоето име…

-Така, така щом почна и да се молиш, значи ти е пределно ясно защо съм тука. Дааа, нали отче? А ако случайно не си спомняш мога да ти опресня паметта много бързо.

Мъжът в бяло извади от колана си острата стоманена кама, която лъщеше на светлината на малката електрическа крушка в кабинета. Той се приближи до митрополита, който вече не знаеше къде се намира. Отчето, отново усети онази позната студенина по врата си, която премина по бузата му и се спря около слепоочието.

-Добре, добре, знам, знам. Но не мога толкова бързо. Трябва ми още време да мога щателно да претърся манастира. Някъде тука е стрито, ама не знам къде е. Вероятно оня дърт игумен го е скрил много добре. Дори в касата на манастира не е. Там има само някакви глупави книжа и полици. Ще го намеря обещавам…

-Аааа, отче, това не го чувам за първи път. Уж беше в Националния църковен архив. После уж в криптата в столицата. После къде беше, аааа в Светия синод… После в Народната банка в трезора. Ти имаш ли представа, че ме размотаваш вече не един и два пъти. Може би трябва да ти дам нещо, като малък урок, за да стане работата. Или нещо не искаш да ми помагаш. Така ли да го разбирам? Май да. Имаш точно петнадесет минути да се сетиш къде може да е проклетото нещо, което ми трябва или ще подпаля манастира. Хората ми долу чакат с туби с бензин и кибрити. Не бой се всичко врати на манастира са затворени отвън с добри средства.

-Защо правиш това нещо. Защо ти е притрябвало точно това нещо. Та то дори не е точно на църквата. Кому е нужно всичко това. Моля те, Саллах, недей прави такива работи. Обещавам да го намеря в най-скоро време.

-Отче, казах ти нещо и ти остават дванадесет минути докато дрънкаш много… Времето тече. А аз чакам ли чакам…

-Саллах, казах ти… Моля те, недей да палиш манастира. Това е един от най-красивите манастири в цялата страна. Един от най-старите е, моля те…

Мъжът, който митрополита наричаше Саллах вече беше вдигнал телефона си и диктуваше команди на някакъв неразбираем език. Навън тихо се чуваше плискането на бензина върху стените на манастира. Студения дъх на летливата течност бавно облизваше всяка една пора на дървените врати и греди, които крепяха тежката каменна конструкция. Прокрадваше се дори през най-малката цепнатинка. И там скрит очакваше своя верен приятел. Огънят. Стихията, която щеше да погълне в своята безмилостна паст светата обител, досущ както погълна пшеничните ниви. Всичко бе върху ръцете на митрополит Дамаскин. Той знаеше, че дори да се скрие няма да е за дълго. Знаеше и в кого е предметът, който човекът в бяло търсеше.

-Добре, Саллах, ще ти кажа къде е, но ми обещай да не палиш манастира моля те. Обещай ми.

-Имаш думата ми, отче, Дамаскине, няма дори с пръст да докосна този манастир. Имаш думата на Саллах.

-Добре… Кръстчето на отец Петър е в игумена – дядо Пимен. Но не го знам къде е. Откакто не е в манастира ни вест, ни кост от него. Честна дума. Някъде из селото трябва да е или в областта. Сигурен съм…

-Така значи в отец Пимен е кръстчето?!...

-Да, носи го на врата си постоянно, не се отделя дори за секунда. Сигурен съм, виждал съм го…

-Така ако не знаех с колко лош нрав се славиш из Православната църква щях да кажа, че си голям артист, но понеже арогантността върви със страх, тоя път ще ти повярвам. А сега да слезем долу. Лично с теб ще намерим игумена. Нали така, отче. Обещал си ми. А после, знае ли човек, може да намерим и другите три очи на Заветът и Кръвта… Ако не ще убием и теб и каагата и игумена, може и пазителката на книгите. Знае ли човек. Зависи кой как ни съдейства…

Двамата слязоха по витата стълбичка и излязоха на двора на манастира. Всичко миришеше на бензин – дърветата, градинките, вратите, камъните. Чакаше само някой да подаде искра, докато не се е изпарило всичко. Тръгнаха по пътеката към манастирската порта. Когато излязоха разбраха че не са сами. Сварот знаеше че нещо има да става в манастира и беше оставил двама човека да пазят скрити в дърветата. Каагата и раазините бяха тук въоръжени до зъби с големите северски стоманени мечове. Точно както ги описваха в легендите хората в селото. Погледите им бяха също толкова страшни и пронизващи. Саллах пусна митрополита, а той се шмугна в манастира и затвори с трясък портата с голямата греда, която обикновено не се пускаше. Саллах погледна с ярост към манастира и извърна погледа си към каагата.

-Ааааа, гледай ти…! Самия Сварот каага да ми дойде на крака, чак въоръжен. Брех, брех, брех. Да не повярва човек каква е добра съдбата с мен.

-Скоро няма да е толкова добра…

-Ще видим тая работа! Запалете манастира, есхрии!!!!!

Една кибритена клечка пламна в топлата юнска нощ, което беше достатъчно наситения с бензин въздух да експлодира на секундата. От светлината северите не успяха да видят кога хората облечени в бели роби се шмугнаха набързо в бронираната кола и избягаха. Бяха избягали като кучета, като псета, когато видеха пръчката на човека…

Манастирът гореше. Бляскавите бели пламъци, които се издигаха от дъбовата и буковата дървесина като езици облизваха нощното небе. Северите успяха да влязат в двора и да изведат отчетата, Иван и клисаря. Скоро дойде и пожарната. Митрополита се беше добрал до телефона в кабинета и се бе обадил.

Сварот каага гледаше с ужас и ярост как бе толкова близо да хване поне един от тези, които искаха да го убият. За да разбере какво са сторили северите толкова, че бяха ненавиждани от всички вече толкова векове. Но беше видял колана на Саллах. Този символ значеше повече от думите…