Казвам се Мария. Като Божията майка. Ама нищо не ми е божие. Ни мислите, ни чувствата. Защото знаеш ли, психиката като ти замине и си до там... A моята, моята отдавна е заминала - генетично, исторически и фактически...Само аз мога да се търпя! Защото знам колко струвам...
Дойдох, да ти кажа нещо. ... Все съм любезна, разбираща, а все се опитват да ме правят на маймуна, ама хич не им се получава, хич! Още имам и топки, и кон, и цветето ми е цъфнало. Това наскоро го чух – правиш, струваш, но излезеш ли- Стил! Отгоре до долу! Все едно никога не си падала от коня. И аз се държа! За коня! Топките са ми по наследство, а цветето ми е жълто като слънцето! Местя си го ту тук, ту там, сякаш да ме стопли, да ме сгрее, но тя душичката любов си иска. Любов... Едно цвете може ли да те стопли отвътре. Може! Ама не е слънце! То и слънцето залязва от време на време... И какво ми остава - Той! Аз затова на Него казвам, „Господи, слез и си прибери вересиите!“... Кога ли ще му писне от тази човешка сган! ...